Размисли зад борда или тъжна песен за успокоение на сърцето
Румяна Каменска

От дълго време ме гложде мисълта да напиша това. Все не й обръщам внимание, но накрая реших да го направя, за да ме остави на мира, да въздъхна с облекчение и да продължа обикновените си работи с една грижа по-малко. Поводът е прост, банален, до болка познат, но заедно с това пронизително тъжен за потърпевшия. С една дума, съкратена съм от работа. Знам, че много хора ще кажат, че не познават тази болка, защото не са били назначавани въобще през живота си. Но много хора и ще ме разберат. Значи, вървиш си по утъпкания път като коня, който преди е теглел вагонетката в мините и без да искаш си мислиш, че това е твоят свят и от него зависи здравината и солидността на всичко изобщо. И един ден те освобождават от всички принадлежности и вместо да ти стане по-леко, примигваш учудено на изведнъж облялата те светлина с полуослепелите си очи. Разбира се, за някои съкращението е истинско освобождение, но за мен, сляпа по рождение и прекарала целия си трудов живот в печатница за слепи, едва ли ще е лесно да продължа, свирукайки си. Или поне засега не виждам изход.

И така, размисли зад борда... Интересно какви ли мисли идват в главата на давещ се човек. Разбира се, не за вечните проблеми или кулата от слонова кост. Разбира се, целият е зрение, слух и осезание в стремежа си да се докопа до нещо, което може да го измъкне на брега. Да, така е с истинското море, а когато си зад борда дълго време и не си се удавил, а само гледаш течението на живота, можеш и да помислиш. И втората част на заглавието ми, тъжна песен за успокоение на сърцето. Взех я от заглавието на една много трогателна книга на Анатолий Приставкин. Той сигурно е живял в дом за изоставени деца и преживяното не го е оставяло на мира. Та си мисля, полюшвайки се върху бавните вълни, че всъщност всяко човешко творение е песен за успокоение на сърцето. Е, не е задължително непременно да е тъжна, може да е например весела, агресивна, жестока, кадифена, разбираща, според каквото има в сърцето. Мисля си за отчаяното желание на човека да каже нещо на своите подобни. И какво излиза – всички литературни произведения, научни трудове, графомания и дори писанията, които умиращите затворници с неимоверни усилия издълбават по стените на килията, са все едно и също. Отчаян зов към другите. Някак непоносимо е да изчезнеш и никой да не знае твоята песен. Друг въпрос е дали тя интересува някого. За успокоението на сърцето най-важното е да им се каже, а какво ще се получи не е толкова важно.

И аз искам да разкажа за моята професия. Тя е единствена в България, пък и в света не сме много. Ние правехме учебници за слепите деца. Адаптирахме изданията на нормалните учебници. Тази работа е трудна, интересна и творческа. Но вместо да се гордеем, някак се срамувахме, защото всъщност нямаме право на това. Винаги сме били смятани за нещо като производственици. Сложно е да описвам какво правехме (заедно с учителите по съответния предмет), за да се получат разбираеми учебници, доколкото това е възможно. Ще кажа само, че страницата на брайлов шрифт (това е азбуката на слепите) се състои от 27 реда и 32 знака. Каквото и да има в нормалния учебник – таблица, схема или друго сложно нещо, трябва да се вмести в тези рамки. Правехме и всички чертежи по геометрия, физика, химия и подобия на някои картинки в учебници за малките. Това е много трудно, защото нямаме големи възможности за релефно изображение. Да, беше трудно, уморително и сладостно. И все пак малко тъжничко, защото имаше огромно поле за работа и изследване какво по-добро може да се направи, но никой не се интересуваше от това. Като дете слушах един радиотеатър. Най-добрите журналисти бяха затворени на едно място и пишеха статиите си уж за някакъв вестник. А всъщност целта на работодателя беше да ги затвори далеч от хората и просто да унищожава статиите им. Разбира се, плоска фантастика, но и моята професия ми прилича на нещо подобно. Сладка или не, засега тази работа свърши. Поне тази година няма да се правят учебници за слепите деца, а дори и да се правят някога, то ще бъде без мен.

Добре, поплаках за изгубената професия, която отначало смятах за временна, докато завърша образованието си, а стана почти за цял живот. Да, обичам я, свикнах с нея, но няма какво да се прави. Стоя си зад борда, полюлявам се паянтово на пенсията си и мисля дали няма някоя дъска да изплувам. Работя на компютъра вкъщи, уча все нови неща с плахата надежда да се пласирам на трудовия пазар. Разбира се, за да ме наеме някой на работа, трябва да стане чудо. Християнка съм и вярвам, че за Бога няма нищо невъзможно. Като се замисля, целият ми живот е чудо. Но докато чакам, правя всичко възможно мечтата ми да се сбъдне. Наистина чудото трябва да премине много препятствия. По принцип длъжността ми никъде не е отразена в нашите характеристики. В трудовата книжка професията ми е “Работник”. Сега си търся работа и ми е интересно как ще докажа, че това значи редактор-коректор. Пак трябва да разчитам на чудо някой да ми повярва, а освен това да приеме за него да работи сляп човек. И най-голямото чудо в този студен и егоистичен свят ще бъде да намеря човек, който иска да работя за него и е готов да разбере какво мога и да ми помогне да направя онова, което още не мога, а му е необходимо. Затова трябва сърце, ум и доброта. И Бог да го докосне нежно и той да отговори.

Ето, написах песента за успокоение. Сега мога да продължа нататък. Ще я чуе ли някой, ще се отзове ли? Ако не може да ми помогне, поне да си поплачем на рамото един на друг, да се помолим заедно на Бога, пък с Неговата помощ може да построим и сал, а ако имаме повече сили и смелост, и голям, красив кораб за далечно плаване. И дано вятърът да е попътен!

Upload 10 dec 2008

Обратно на предходната страница.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.info