До Комисията по Образованието и науката към НС
Копие: До Министерство на образованието и науката
Копие: До Директора на Училището за Деца с Нарушено Зрение
Копие: До Асоциацията на Родителите на Деца с Нарушено Зрение
Уважаеми госпожи и господа,
Във връзка с приемането на България в Европейския съюз и интеграцията на хората с увреждания, бих желал да споделя въпросите, които възникнаха в ума ми, след като дъщеря ми, Райна Маджарова, завърши УДНЗ “Луи Брайл” – София, през 2006 г.
През 2005 г., няколко родители на деца със зрителни увреждания посетихме семинарите по програмата “Леонардо да Винчи”, организирани от Националния Център за Рехабилитация на Слепи в гр. Пловдив, чиито цели бяха да запознаят, нас родителите, с начините за намиране на работа от деца с физически и по-точно със зрителни увреждания. Тези семинари ми бяха доста полезни, наистина, дори и само заради това, че възбудиха у мен следните въпроси:
1. Защо е необходимо това? Нима аз съм човека без работа, че да се обучавам в търсенето и предлагането на пазара на труда?
2. Защо, след като училищата за деца с нарушено зрение в България са само две, в София и във Варна, не подготвят професионално тези деца, съобразно физическите им особености?
След такава подготовка и децата ще бъдат по-уверени в своите сили, и възможности, и работодателите ще гледат с друго око на такива потенциални работници.
А така, без никаква подготовка, даже и аз, като родител, не съм уверен в способностите на своето дете, камо ли някой работодател, за когото това дете е съвсем непознато и който е с предразсъдъка, че хората със зрителни затруднения надали ще му вършат работа.
Който иска да продължи да учи – моля. Но който не желае, а и няма финансовите възможности, какво да прави по-нататък?
Както знаем всички – парите са “необходимо зло”. Това, което държавата отпуска на инвалидите, е напълно ясно, че не стига (и то само за осигуряването на жизнения минимум).
Е ли е възможно, някой да ми даде отговор на въпроса: Как да се измъкне дъщеря ми от омагьосания кръг, който държавата е сътворила, като е решила в това училище да няма професионална ориентация и подготовка?
Тук вече, държа да подчертая, че не става въпрос само за дъщеря ми – тя вече е в омагьосания кръг. Става въпрос за едно решение, държавно, което ще предопредели бъдещето на всички други деца, на които им предстои да навлязат в живота с физическия товар, с който ги е дарила природата и всички негови последствия. Това до голяма степен ще ги предпази от просията по улиците и не само там, а и пред портите на държавните институции.
Още един парадокс.
Когато кандидатствахме за куче водач, едно от изискванията на фондацията “Очи на четири лапи”, даряваща тези кучета, бе представянето на документ удостоверяващ умението на кандидата да си служи и да се движи напълно самостоятелно с бял бастун. Изискването е абсолютно логично, но от къде да вземем такъв документ? Оказа се, че такъв документ може да издаде само НЦРС-Пловдив.
Питам: Защо, след като в училището провеждат такъв курс на обучение по мобилност, не издават съответния документ, а се налага да ходим чак до Пловдив, за да се сдобием с такъв? Къде е логиката? В края на краищата това е Училище за Деца с Нарушено Зрение, нали?
С уважение: Методи Маджаров, член на УС на АРДНЗ, София
6 август 2006