Наскоро Фондация "Хоризонти", една от организациите, подпомагащи незрящите хора в София, ни изненада с ново амбициозно начинание. След като се сканира цялата необходима учебна и научна литература за студентите и специалистите със зрителни увреждания, след като беше завършен последният, краен и непоклатим вариант на говорещата програма, работеща под Windows, след като всички слепи бяха компютърно и правно ограмотени и се превърнаха в равноправни граждани, реализирали се в живота и водещи достойно съществуване в една идеално уредена държава, екипът на организацията не само не легна да си почива на седмия ден, а напротив - запретна широко ръкави и с удвоени усилия се захвана да прави слепешко Итернет радио. Доколкото знаем радиото все още е в експериментален период, но като част от целевата група вероятно имаме право да попитаме кому всъщност е нужен този експеримент, има ли смисъл да се губят времеви, финансови, човешки и всякакви други ресурси за такова нещо сега и готова ли е организацията за подобна авантюра.
По принцип практиката да се правят специализирани предавания в общия ефир е дълбоко погрешна. Разбира се , трябва да се говори за проблемите на хората с увреждания и да се обръща внимание на успешната им реализация в една или друга област. Но арена за това трябва да бъдат не специално подготвяни за тях предавания (да не говорим за радиа), а такива, предназначени за масовата публика, като например сутрешните блокове, "Часът на Милен цветков" и дори "Шоуто на Слави". И това се прави - съвсем друг е въпросът дали е достатъчно. По този начин всички останали научават повече за хората в неравностойно положение и малко или много променят отношението си към тях, и то - смея да твърдя - по-често в положителна посока. Най-доброто, което може да се случи, е да не се прахосва и без това ценното ефирно време на радиата и телевизиите и всички инвалидни предавания просто да се премахнат или да се сведат до информационни бюлетини, подобни на излъчвания за глухите по Канал 1. Специализираната информация, важна само за незрящите, може да им се предоставя чрез изданията на техните организации, което в момента, за съжаление, не се получава. Финансовите проблеми на НПО - тата водят до големи организационни такива, особено що се отнася до периодиката.
Все още най-сериозното слепешко издание си остава органът на ССБ списание "Зари". Изданието, което от месеци няма главен редактор, страда от хронична липса на актуалност и от материалите му определено лъха на соцреализъм. Четейки публикация от типа "И през 2005 г., ние, пълномощниците на РСО Смолян, отново преизбрахме г-жа Патрингова. С това преизбиране тя вече 24 години е председател на организацията ни. Въпреки трудностите, тя успяваше да се пребори и организира работата на РСО, да сплоти хората около себе си. За този мандат тя бе решила да се откаже, но членовете ни я искаха и г-жа Патрингова отново склони да продължи да води организацията...", човек се чувства не в 2005-та, а в 1965-та година. Много от статиите са прекалено дълги, скучни, досадни и пълни с излишни подробности, с които човек понякога може добре да се позабавлява. В предпоследния брой например, освен всички други любопитни факти за Гергана Стоянова, чийто глас е използван за говорящата програма, научаваме и следното: "Гергана е с много крехка фигура и с много тънки кости. Един от най-големите й страхове е да не й се счупят ръцете..." (Умоляват се всички слепи да бъдат крайно внимателни, когато се ръкуват с Гергана. За тези, които не могат да стискат леко, препоръчваме само да докосват ръката й. Що се отнася до ръководството на Съюза, то незабавно трябва да гласува решение към хонорара да й се заплащат вредни или след всяка прочетена книга да й се сервира по една буца сирене. Това е най-важният глас в държавата за нас и по никакъв начин не можем да допуснем да му се случи нещо.)
Във февруарско-мартенския брой на списанието интерес представлява и статията "Как отново се стигна до предсрочното освобождаване на председателя на НСО?". След като е прочел подобно нещо, човек трудно може да остане в нормално състояние на духа. На фона на титаничната битка за председателското място, вдигаща адреналина ни до краен предел, ставаме свидетели на драматичната развръзка на много човешки съдби, на разрушаването на дългогодишни близки приятелства и на ужасяващи разкрития и разплитането на неразрешими мистерии и страшни тайни, заровени дълбоко в миналото. До какво ще доведе всичко това? Ще съумее ли бившият председател на РСО да отвърне на удара и да накаже бунтарите? Ще си проговорят ли отново старите другари Дубина и Чонос? Дали овчарката Надя ще се окаже лъжлива и как ще поведе слепешкото стадо - с любов или с омраза? Вадена ли е, наистина, карта за градския транспорт на починал сляп човек и какво се крие зад това? Очаквайте развръзката в следващия брой на списание "Зари".
Пред такива драми и емоции "Дързост и красота" ряпа да яде. Казват, че сериалът ще продължи да се снима до 2013 г. Американският де, не нашият. До кога ще продължават безвкусните представления, устройвани от ССБ, едва ли някой може да каже. Описанието на заседанието на районната организация е изложено с потресаваща педантичност до най-малките подробности (текстът е разположен на цели шест страници). Имайки предвид картината, очертана в статията-протокол, човек с основание може да се запита какво представлява столичната съюзна организация - група интелигентни хора, събрали се да работят и защитават една висша социална кауза, или гнездо на оси, увлечени в интригантстване и опити да се изблъскат една-друга от кошера? И всичките тези безсмислени препирни, които едва ли интересуват повече от шепа хора, влизат дума по дума в и без това сивия официоз. Разбира се, на петдесетте страници можем да прочетем и други неща - правят се проекти, отбелязват се годишнини, откриват се музеи, празнува се бабин ден... прекрасно! А къде са проблемите, как и кой може да ги реши, къде е мястото на съюза във всичко това, и къде е всъщност журналистиката? Как не се появи един сериозен коментар за това? Ами няма да се появи, поне не в "Зари", защото изначална истина е, че човек не хапе ръката, която го храни. Докато тази ситуация не се промени, списанието няма да представлява нищо повече от съвременна интерпретация на "Работническо дело" и хората ще го ползват само за подпалки. Дано само в печатницата да смогнат с редовното му издаване, че у нас зимите са дълги и студени. Хубаво е районните организации да се събират по-често и да си сменят ръководствата, за да може в "Зари" да излизат повече доклади, протоколи и пр., и пр. Не е лошо и да се създаде специално приложение - "ССБ - дела и документи".
На фона на цялата тази картина кратката бележка на втора страница "За публикации в сп. "Зари" хонорари не се заплащат." Звучи като несериозно оправдание. Остава само да се напише, че списанието не върви, защото в него работят слепи. Ако от Съюза си поставят високи цели,с малък, но професионален екип, може да се направи нещо качествено. Безспорно, полезна ще бъде и една вътрешноорганизационна дискусия за това колко струват изданията на ССБ и какво може да се подобри в тях.
Ще отмине ли някога зимата за "Зари" и Съюзът на слепите? В близко бъдеще такова нещо не се очертава, както между впрочем и настъпването на "зимата на нашето недоволство". Дано стихотворението на Костадин Папазов, публикувано също наскоро в "Зари", се окаже пророческо!
Все пак злото свършек има-
Вихри ледени ще спрат...
Вяра светла, несломима,
О, как топли всяка гръд!
Все пак напоследък у близо 90 - годишния ветеран се наблюдават признаци на леко съживяване- най-после и той се дотътри в XXI-ви век, сдобивайки се с уеб-страница, която на пръв поглед изглежда прилично, но с интерес ще очакваме да се запълни със съдържание. Добро начало в тази насока ще бъде един отчет за дейността на Съюза през последната година.
Тъжната истина за положението на слепешките медии е , че, въпреки безбройните си проблеми и недостатъци, съюзните такива все още са водещи - поне що се отнася до нивото на материалите и размножаването им в различни удобни за незрящите формати. Дано поне скоро видим тези издания качени и в мрежата.
Няколко думи за аудиосписание "Хоризонти", излизащо веднъж месечно с финансовата подкрепа на едноименната Фондация. Струва си човек да му обръща внимание най-вече поради факта, че неговите, явно напомпани с високо самочувствие от постигнатото до тук издатели , са се захванали със смелия и амбициозен проект да правят радио. При такова положение аудиоматериалите, записвани в студиото на организацията, би трябвало да представляват идеал за съвършенство. Всъщност истината е съвсем различна. Положителните неща могат да се преброят на пръсти - добрата дикция на водещата, нелошият сайт, от който може да се слуша on-line, както и подборът на интересни събеседници. За разлика от "Зари", разглежданите теми, колкото и малко да са, поне са актуални. Иначе форматът е под всякаква критика - обикновено се свежда до три интервюта, всяко от които е дълго по над 20 минути. Въпреки че в "Хоризонти" работят само млади хора, списанието е също толкова "фригидно", колкото и по-големият му събрат - "Зари". Липсват коментари, дискусии, не се задават неудобни въпроси, изобщо, няма го журналистическото в истинския смисъл на думата. Това се допълва от липса на въображение, сериозен дефицит от свежи идеи и недодяланост в техническо отношение.
Митко Ангелов от групата "Веселите момчета", който основно се занимава с изготвянето на списанието, безспорно е талантлив музикант, но това явно го е накарало да си въобрази, че може да се превърне в човекът-оркестър. Той одобрява материалите, прави някои от интервютата, обработва готовите записи и сглобява броя. Резултатите са налице.
За да не звучат всички тези неща като злобни заяждания и безпочвени обвинения, ето няколко примера от мартенския брой на "Аудио Хоризонти". В него са поместени едно след друго интервюта с двама музиканти - човек да се чуди това издание на организация за хора с увреждания ли е или на Консерваторията. Но хайде, тук прощаваме, шефът е музикант - това го вълнува, това пуска, финансирането е от Министерството на културата, пък може и да не са успели да намерят друго. Но интересно защо интервюто с Данчо Караджов не е поместено цялото, а само първата му част. Колко ли е дълго това интервю - като имаме предвид стила на работа в списанието, то може да се превърне в цял сапунен сериал. Дано поне до Коледа чуем какво е искал да ни каже този голям български музикант.
Изключително показателно за начина по който се обработват материалите, е разговорът на Румяна Димитрова с младия изпълнител на класическа музика Ивайло Донков. Запознат съм с голяма част от работите на Румяна още от началото на заниманията й с журналистика и смея да твърдя, че това е едно от най-добрите й интервюта, ако не и най-доброто. Но като всеки прохождащ в занаята журналист тя прави паузи, убеден съм, най-вече от притеснение и това е нормално. Не е нормално - нещо повече, дори е престъпно спрямо нея и проява на пълно неуважение към читателя - тези неща да не се изрязват. И от това не е потърпевша само Румяна.
Съвременните софтуерни възможности превърнаха монтажа в нещо твърде елементарно - с наличните програми може да се справи дори 7-годишно дете, което е сядало поне три пъти пред компютър. Някои от тях са достъпни и за слепи - затова не е случайно, че мнозина успешно се реализират като диско водещи и звукооператори.
Днешният неугледен вид на аудиосписание "Хоризонти" се дължи на непрофесионализма, мързела и безотговорността на тези, които го правят, както и на незаинтересоваността и/или пасивността на ръководството на Фондацията.
И всичко това може да се разбере и да се отмине без коментар, защото е резултат от обективни причини, не всяка от които зависи от"Хоризонти". Каквото и да е списанието, важно е, че все пак го има - не може да не се оцени желанието на организацията, въпреки не особено цветущото й финансово положение, да отделя средства, за да информира незрящите, за които всъщност работи. Както за Румяна Димитрова, така и за други млади хора, това е шанс за практика при навлизането им в журналистическото поприще. Можем да изтърпим още 15, 30 или колкото и да е броя -с надеждата нещата да се променят към по-добро, макар че не сме свидетели на подобна тенденция досега. Но при обективното положение в момента, което без преувеличение може да се нарече "трагично", да се мисли за радио, камо ли да се прави такова, е направо налудничаво.
Наивно ще бъде да вярваме, че хората от екипа на Фондацията са паднали от Марс и не си дават сметка за реалните й възможности. В такъв случай напълно резонен е въпросът защо правиш нещо толкова сериозно като радио, без да си осигурил дългосрочното му съществуване. Едва ли защото на някой там му е скучно и си търси забавления. Причината се корени в дълбоко сбъркания модел на порочната проектна система. За недостатъците й може да се говори много, но тук ще спомена само два от най-важните. Първо, проектите помагат да се изгради основата, лицето, опаковката. Много редки са изключенията, когато се прави нещо цялостно, което да бъде полезно с години - такъв е случаят с говорящата програма, създадена от Българската асоциация по компютърна лингвистика. Но дори и тогава нещата сякаш остават недовършени. Кой знае още колко време ще мине, преди да излезе следващата версия на Speach Lab.
И така, година след година се полагат основи и се бълват опаковки, а като се вгледаш във вътрешността - виждаш, че е куха и червива.
постепенно българските неправителствени организации и хората с увреждания все повече се разминават. Ако все пак се случи да се засекат, срещите им не продължават дълго.
Времето, необходимо за едно дете да се развие и израсне в утробата на майка си, преди да излезе навън, е приблизително 9 месеца. След това родителите полагат грижи за него в продължение на 18, че дори и повече години. Тъкмо проектът е навлязъл в периода, когато наистина може да бъде ефективен, хората вече са свикнали да се ползват от услугите по него, а организациите са напипали и отстранили непредвидените грешки и първоначалните слабости, и детето е захвърлено на боклука. Запитайте се как би реагирала една жена, ако забременее от вас и, след като бебето се роди, го изхвърлите през прозореца с думите: "Ами тия с руса коса сега не са на мода, я по-добре да ти направя друго". Ето затова Фондация "Хоризонти" започва да прави Итернет-радио, макар че се затруднява да поддържа една сносна уеб-страница, ето затова неправителствените организации в България не могат да функционират нормално, ето за това трябва да се прекрати това безсмислено прахосване на пари.
Още малко за вписването на проектите в контекста на днешните реалности. Вече казах това веднъж, ако трябва ще го повторя още хиляда пъти - не може хем да искаш да живееш, учиш, работиш и общуваш наравно с другите около теб, без значение колко са различни и пълноценни, хем непрекъснато да си заравяш главата в пясъка, правейки балове, конкурси за красота и радиа за хора с увреждания.
Трябва да разберем, че връщане назад вече няма. Времето на обгрижването може и да се е харесвало на мнозина, но краят му дойде с провала на социализма като политически и социално-икономически модел. Сега условията са други и, искаме или не, трябва да се приспособим към тях, борейки се за правата си. Иначе никой няма да ни даде нищо даром, освен мизерни подаяния по линия на проекти или чрез социални помощи. Който го устройва сегашното положение, нека си я кара постарому. Не е тревожно, ако става въпрос само за отделни хора, привикнали с годините към подобна практика. По-сериозно е, когато в тази посока ни теглят най-големите и авторитетни неправителствени организации, които под предлог, че се грижат за интересите ни обезпечават собственото си съществуване.
Няма да се учудя, ако в най скоро време, освен радио, Фондация "Хоризонти" реши да направи и телевизия, издателска къща, кино, ресторант, парфюмерия, фризьорски салон, магазин за домашни любимци и кой знае още какво. Не е никак трудно, обаче, да се предвиди какъв ще бъде резултатът от тези начинания. Къде верни, къде не, но някой от народните мъдрости, преминали през ситото на времето и проверени от опита, винаги ще си останат актуални. Така например, както крушата не пада по-далече от дървото, така и радиото няма да представлява нещо различно от другите амбициозни проекти на "Хоризонти". , както от много баби детето става хилаво, така и от много дейности не става нищо повече от хилава фондация. Така че коментарът за идеята от пет страници може да се сведе до пет думи, а именно: "На гол тумбак - чифте пищови".
Преди повече от 200 години френската кралица Мария Антоанета, по повод молбата за помощ от гладуващите, произнася прословутата реплика "Като няма хляб - да ядат пасти". При нас е горе-долу същото - нямаме възможност за качествено образование, нямаме достатъчно книги, околната среда не е достъпна, не можем да се реализираме на пазара на труда... и отгоре на всичко не можем да избягаме и да отидем в някоя нормална държава, където ще ни бъдат осигурени елементарни човешки удобства. Ами като нямаме нищо, като не можем да направим нищо и когато ние самите се чувстваме едно голямо, непълноценно и отчаяно нищо, какво трябва да направим - да вземем да се гръмнем ли... или може би да слушаме радио?!
9 май 2006