Подарък за рождения ден
Мариана Тинчева Еклесия

"Никой, кога запали светило, не го туря на скрито място, нито под крина, а на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат." (Лк. 11:33)

Вечерята в ресторанта почти беше приключила, когато сервитьорът поднесе пред жената в празнични дрехи порция с плодова салата. Йови се обърна към него: "Салатата изглежда чудесно, но не съм я поръчала аз, имате грешка... " "Не е грешка!" - усмихна се сервитьорът: "Вашите гости ви поръчаха плодовете, а изненадата е скрита в ягодката на върха. Опитайте я!" - той остана, докато Йови подаде пръсти към плюшената червена торбичка; опита се да я отвори и когато надзърна в нея, извика от изненада - вътре имаше малък златен пръстен. Щом го извади, видя, че е инкрустиран: млад мъж, носи агне на раменете си. На обратната страна беше написано името й: "За мен ли е?" - попита тя. Диана взе пръстена и го постави на пръста й: "За теб. Но не от нас, а от Онзи, Когото обичаш и Който те носи на раменете Си".

С дълги, прошарени коси, събрани на тила в бяла шнола, Йови по лице приличаше на дете; тя поднесе подаръка към устните и го целуна: "Благодаря ви за голямата изненада. Преди десетина дни бях казала, че никога през живота си не съм носила златен пръстен. Знаете, че съм живяла оскъдно, пък и не съм мислила, че златото е необходимост; не вярвах, че може да ме направи по-добра... Знаете колко ви обичам и колко много искам да бъдем винаги заедно!"

Касетофонът с лека музика беше спрял, така че гостите от съседната маса успяха да чуят думите й и се обърнаха. Едва сега забелязаха инвалидната количка, в която седеше и не повярваха, че светещото й, засмяно лице, е на човек, който не може да се движи самостоятелно. Компанията на рожденичката запя "Честит рожден ден" и в края произнесоха името Йови. Бяха кръстили на многострадалеца Йов преди двайсетина години, когато трябваше да понесе поредната операция. Преди деня на събитието тя пак се усмихваше и казваше: "Бог няма да ме остави, вярвам в Него... "

Когато била на 16 години, ампутирали левия й крак над коляното: инфекция след убождане на трън тръгнала по костта. Тогава започнала битката на тялото с душата, която искала да живее! Наложило се да напусне училище, за да се лекува от нова поредица инфекции, предизвикани от гръбначно заболяване в детството й. След година-две започнала да ходи с протеза, но до двадесет и втората й година се наложили още две реампутации на същия крак. Лекуващият я лекар забелязал колко силна е волята й да бъде самостоятелна, колко сръчни са ръцете й, които постепенно измествали ролята на краката, и предложил на Мария да запише училището за шев и кройка. Завършила с отличен успех специалност горно дамско облекло и започнала да работи вкъщи. Баща й взимал от завода в града платове, носил ги вкъщи на село, където Мария ги превръщала в дрехи. Между тримата си братя била единствено момиче, на което родителите й се надявали да бъде опора в старостта им. Имала толкова весел характер и добро сърце, че въпреки животът й в инвалидната количка, момчета поискали да свържат живота си с нея. Баща й не се съгласявал да я даде - скъпа била на сърцето му. Скъпа била и на хората в селото, защото посрещала и изпращала в усмивка всеки човек, дошел да я посети.

Един неделен ден пастирът на голямата евангелска църква в Пловдив извика Мария пред амвона и започна да й задава въпроси: от кога е в инвалидна количка, от кога познава Христос, от кога се уповава на Него и вярва, че Той я обича? Тя отговаряше кратко, по сърце на всички въпроси, а когато трябваше да отговори за Иисус, притисна ръце към гърдите си и каза: "Той е в мен, как да не Му вярвам и да не Го обичам?" Пастирът отиде по-близо до нея и се обърна към вярващите в огромната препълнена зала: "Братя и сестри, когато имам дни на изпитания, когато вярата в мен оскъднява, аз се обаждам на тази сестра, уверен, че тя ще ме насърчи. "

След последната реампутация на болния крак, още три операции на вътрешни органи се наложили, от които Мария се връщала за живот, благодарение на голямата си вяра, че Бог е в нея, обича я и няма да я остави! "А защо те наказва, щом те обича?" - питали я хора с добро здраве и слаба вяра. "Той не ме наказва. Той иска да разбере дали Му вярвам, за да ми отвори вратата на царството Си, когато душата ми остане вярна... Какво е човешкото тяло, което на свой ред ще легне в земята?"

Хората, които не искали да слушат за смъртта на телата си, продължавали питането си упорито - защо милостивият Бог не се смили над Йови и не я повика по-скоро в царството Си, където непременно тя ще се чувства по-добре? Йови отваряла голямата си усмивка и казвала добронамерено: "Защото трябва да помогна на други братя и сестри в моето състояние. Сигурна съм, че Бог иска да направя нещо за техните души; за тяхна надежда... "

През 2003 г. Мария се премести да живее в София. При срещите с хора в инвалидни колички, тя издига силния си глас за прослава на Бог и благословение: "Ти, Господи, Ти благослови онези, които с търпение приемат Твоята воля и се уповават в Твоята безмерна милост и обич... "

Към 21 часа вечерята по случай 60 годишния рожден ден на Йови в ресторанта свърши и компанията от десетина човека трябваше да си тръгне. Тогава посетителите на съседните маси забелязаха, че не само тя, а на четирима от гостите столовете бяха заменени с инвалидни колички. На вратата двама посетители, току що пристигащи за вечеря, направиха път на компанията. Единият попита: "Какъв празник е днес?" Сервитьорът им предложи току-що освободената маса и каза: " Днес е шести август. Тези хора често идват при нас, за да превърнат една най-обикновена вечер в празник. "

Upload 9 jan 2007

Обратно на предходната страница.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com