Дете на Божието чудо
Мариана Тинчева Еклесия

Беше последния ден от престоя в почивната станция, където се бяха събрали за молитвени срещи хора с физически увреждания. Някои от тях - в инвалидни колички, други се движеха, накуцвайки от ранна възраст, трети - незрящи. Този дом не беше от обичайните за лечение и рехабилитация. Петдесетте човека от християнското сдружение, които четвърта година се събираха тук, два пъти на ден призоваваха Бог в молитвите си. Те вярваха от цяло сърце, че Той може да извърши целебно чудо, което медицината не е в състояние да постигне. Тази година някои признаваха, че са получили облекчение след молитвите миналата година, други сведетелстваха, че душата им се чувства спокойна и в оковите на плътта; една жена с епилепсия, повярвала на това място, каза, че от тогава не е получавала припадъци и вярваше, че в това е й помогнал Христос!

В стаята на двете незрящи момичета Иси и Лили се бяха събрали още пет девойки от различни стаи: три бяха с леки увреждания на тялото, другите гостенки също не виждаха. След час автобусът за отпътуване щеше да бъде пред входа на станцията, затова домакините тук с опипване събираха малкото си багаж, а гостенките бяха дошли, за да разменят взаимно адресите си. Духът на приятелство и обич бяха създали чувство за близост, което никой не искаше да прекъсне в бъдеще. Така беше всяка година. Ема, около 30 годишна, която леко накуцваше от локсация на тазобедрената става още при рождението й, записа адресите на трите момичета в стаята и се обърна към незрящата:

- Иси, кажи ми твоя телефон и адрес, защото искам да се видим отново.

На 38 години, неомъжена, девойката продиктува домашния телефон и адрес, а Ема я попита:

- Всички те наричаме Иси. Всъщност какво е името, което би трябвало да напиша на пощенския плик?

- Исля Алиева - отговори точно Иси.

- А, ти се туркиня? - не скри изненадата си Ема.

- Да...Всъщност не съм, аз съм християнка, винаги ми е трудно да обяснявам това - тя излезе бързо от стаята. Не се разбра дали наистина искаше да провери в гардероба за забравени дрехи или не искаше да говори повече за разликата между националност и вяра. Като се върна след минута Ема отново отиде до нея, положи ръката си на раменете й и попита:

- Искаш ли да поговорим повече за това, което каза преди малко? Ако не искаш, спираме. Но аз самата много пъти съм мислила за Единия неизменяем Бог и многото човешки вярвания. Никога не мога да разбера същността на това: защо в почти всички случаи хората на различни общности са сигурни, че истината и бъдещия живот на човешката душа са само в тяхната вяра?

Иси отвърна, без да мисли дълго:

- Защо да не говорим за Бог? Нали в Негово име сме събрани тук?

- Тогава те моля да кажеш кога повярва в Христос и с какво Той промени живота ти!

- На седем години загубих зрението си напълно. От четиримата мои сестри и братя само аз съм незряща. Моята баба, родена в България, но с далечно турско потекло, вярваше в Мохамед. Въпреки това тя ми казваше: Аллах е Един, не се карай с децата заради вярата. Ако християните казват, че Иисус Христос е извършвал добри чудеса, знай, че това е вярно: всяко Божие слово е истина. Баба понякога ми четеше различни глави от Коран, но аз самата никога не съм чела книгата. В последния клас на училището за незрящи едно момиче ми призна, че е чело Новия завет от Библията, където пишело, че Иисус Христос е излекувал много неизлечимо болни, включително и няколко слепи. Бях на 18 години и поисках да прочета Новия завет като книга, в която все още не вярвах. Като започнах да чета нямах чувство, че извършвам грях спрямо нашата мохамеданска вяра - аз съм родена в България, макар и с турско име... Докато четях за изцелението на бесновати, прокажени, парализирани, слепи, все още не вярвах в силата на Иисус Христос; по човешки не можех да дам отговор на ръзлични въпроси, нахлули в главата ми - най-вече за Неговите страдания и разпъването Му на кръста. Но Бог докосна сърцето ми с невидима ръка, почувствах Неговата любов и грижа, доказа ми, че съществува и всичко вижда, заради което Го наричат Всевишния... Макар да си оставах незряща, потърсих други хора, които вярват в Него; чувствах духовна радост, блаженство от срещите с тези вярващи... Аз също се питах как така Бог, сътворил целия свят, е Един, а ние вярваме в Него по различен начин? Дълго мислех за това, без да мога да дам отговор, но приех Христос за Свой защитник в трудни моменти. Поисках да получа кръщение в Негово име и го получих в църквата... Не крия, че съм Го молила да отвори очите ми такива каквито те бяха в детството ми, но не Го обвинявам, че не изпълнява молбата ми. Обичам Го, благодарна съм Му... - Иси замълча, сякаш решила, че е обяснила всичко, но Ема отново я попита:

- Родителите ти какво казаха, щом разбраха за вярата ти?

- Отначало не споделях с тях от притеснение, че няма да ме разберат. Но един ден казах на майка си. Тя не ме насърчи, нито ме похули, просто добави: живей с хора, които вярват в Бог и върши добро, пътят ти ще дойде от Него. Пет години след това майка ми също прие Христос и се кръсти в Негово име. Не мисля, че това е предателство спрямо потомствената ни религия. Всеки от нас отваря сърцето си за Бог, когато Той почука не него. Даже мисля, че това не е случайно. Познавам българка, която върза косите си с кърпа и прие мохамеданска вяра заради своя съпруг арабин - това е от Божия любов към човека.

- Аз също мисля така, макар да зная, че на тези хора е трудно; понякога те се страхуват от проява на фанатизъм... - каза една от гостенките с физическо увреждане.

- Така е. Но аз съм дете на Божието чудо! - Иси вдигна лек метален кръст под шията си, който покриваше белег на дълбока рана, продължаваща надолу към гърдите: - Преди три години получих инфекция, която силно увреди клапа на сърцето ми. Инфекциите идваха една след друга: пет месеца лежах по гръб с отворен гръден кош, с дренажи... Лекарите не даваха обещание, че ще стана на крака отново, но аз се молех непрестанно на Иисус; братята и сестрите от нашата църква също се молиха. Ето ме, вече съм напълно изцелена! Благодаря на Бог за това. Но не мисля, че изцелението на болни и спасението на душите е привилегия само на християните. Бог е добър Баща за всички, които вярват в Него, викат Го и Го търсят в моменти за спасение. Знам, че Той отговаря на всички вярващи по света. Да мисля, че Той обича само мен и хората от нашата църква, е заблуда, дори заслепяваща гордост.

- А никога ли не си получавала упрек от мохамедани, че си християнка? - въпросите на Ема не свършваха.

- Имала съм подобни обиди, но Бог по друг начин ми доказа мъката от различията, които не можем да обясним. Веднъж, докато по телевизията съобщаваха за вълнения и искания на турското население в България, в неделя проповедникът в нашата църква каза: "Кръстът е по-силен от полумесеца!" Ядосах се и станах, сякаш някой беше ударил нож в гърба ми. Не съм мислила за разликата в символите на кръста и полумесеца, но в този момент, докато всички в залата казаха "Амин!", аз разбрах, че някой неволно удари корена на далечните ми прародители. Душата ни, която величае Бог, не търпи отрицание или поругателни думи за Него; тя се бунтува, иска да Го защити. За мен като човек мохамеданите могат да кажат нещо осъдително или с насмешка, но ако някой рани с дума Христос, ме боли!.. Три месеца не ходих на църква заради сравнението между кръста и полумесеца, после Иисус ми прошепна да им простя и да вървя след Него...

- Затова ти си се върнала при хората в църквата, без да им кажеш защо си отсъствала дълго? - Ема се опита да си представи какво би станало, ако Иси е поискала да търси Бог на друга място. Да. Но имам и друг пример, който доказва, че ние обичаме Бог повече от себе си. Веднъж у дома дойде мъж, който каза, че вижда и е вярващ. От няколко срещи разбрах, че иска да се съберем, да живеем заедно, защото и той имаше малък проблем със здравето. Но бързо разбрах, че този млад мъж ме лъже във вярата си, защото ме попита: "Къде е твоят Христос, който не иска да отвори очите ти?" Вярващият човек би трябвало да е търпелив, да обича хората, да не роптае против Бог, ако нещо не е изпълнено според вярата му... Аз отратих този мъж и го помолих повече никога да не идва у нас. За мен най-важното условие за съвместен живот с някого е, този човек безрезервно да вярва, че Бог съществува - тогава и душата ни се преобразява, става по-добра, боязлива, смирена...

Някой отвори вратата на стаята, за да каже, че автобусът за отпътуване е вече пред входа. Момичетата в стаята трябваше също да тръгнат, да спрат своя разговор за вярата до тук. До следващата нова среща по телефон или на адрес.

Upload 14 march 2007

Обратно на предходната страница.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com