Домът му беше винаги отворен

Бях поканен от Петко Стайнов на юбилейна сесия по случай стогодишнината на Добри Христов, организирана от Института по музикознание при БАН, чийто директор беше нашият голям съсъдбеник. Тогава Стайнов говори обаятелно за композитора класик, на когото самият той беше съратник и следовник. Слушах го с наслаждение и вътрешна удовлетвореност. Много пъти съм чувал оценки за неговия талант и качества. Той беше надарен оратор. Говореше убедително, логично и задълбочено. Сред многото оценки се откроява една: "Той беше по-зрящ от зрящите" - срещал съм я в публикации, чувал съм я от негови приятели, композитори и литератори. Тази мисъл характеризира най-добре същността на Петко Стайнов.

Започнах с неговата покана в онова отдалечено време, когато и през ум не ми е минавало, че някога сам ще напиша редове, посветени на век от рождението му. В края на годината в концертните зали, по радиото и телевизията ще звучат творбите му, станали класика в българската музика и песен. Големият салон на БАН отново ще бъде изпълнен, този път с негови почитатели. Ще има доклади. Ще четем статии за неговата личност и творчество. Композиторът, общественикът, знаменателният радетел на съвременната българска музика и песенно творчество ще бъде във фокуса на различните виждания.

Аз бих искал да ви разкажа нещо мъничко за онзи Петко Стайнов, който беше и наш събрат по съдба. Никой в обществото не гледаше на него като на сляп човек. В никоя среда - професионална, колегиална, на обществени места или форуми, при контакти или срещи, никога този факт не се е натрапвал и не е имал значение в отношението към него. Той беше преди всичко забележителен творец, една необикновена личност. Изумяваше със своята памет и познания, със своята изключителна интелигентност. Беше неуморен, продуктивен и общителен, с чувство за хумор и тънък сарказъм. Веднага влизаше в контакт с всеки. Държеше се непринудено.

Когато за първи път го срещнах, а това беше в края на 50-те години, изпитвах някакво страхопочитание. Очаквах да срещна строг, сериозен човек, носещ на мощните си плещи такава популярност и толкова високи звания и държавни отличия. Гърленият му смях и веселата му закачливост бързо стопяваха всякаква дистанция. Сега още повече се убеждавам, че големият Човек, големият Дух са толкова земни, добродушни и открити, че ми става тъжно как някои мои колеги вече са придобили такова високо началническо самочувствие и високомерие, сякаш са слезли от Олимп при чуждоземци. Никога няма да забравя онзи ден, в който отидох сам в неговия дом. Вълнувах се, а той ме разпитваше за моята работа, за слепите работници, за онова, което върши съюзната организация в столицата. Бих искал да подчертая, че и до смъртта си той не е преставал да се интересува за слепите хора, какви възможности за труд, обществен и културен живот имат. Няма да сбъркам, ако потвърдя, че в онези времена всички, които следваха в София, всички, които се занимаваха с музика и творчество, пък и всички, които имаха някакъв сериозен проблем и се нуждаеха от защита, отиваха при него. За нас неговият дом беше винаги отворен.

Казах, че ме впечатли от първото ми гостуване. На сбогуване пред вратата на апартамента той не я затвори. Слезе с мен по стълбите. Изпрати ме чак до тротоара, и след като ме беше разпитал как ще се прибера и дали не трябва да накара някой от близките му да ме придружи, сам ме насочи по улицата. Тогава аз живеех на ул. "Раковски", на няколко пресечки от жилището му. На път за вкъщи като че ли вървях по-леко. Имах чувството, че някой ми беше присадил криле. Мисля, че всеки от нас е бил по подобен начин окрилян, импулсиран, насърчаван.

Петко Стайнов не само ни съветваше. Той изпитваше нескривано задоволство, когато някой измежду нас, младите, постигнеше успех в учението, в семейството или обществото.

Той получаваше списание "Светът на слепите" - орган на съюза на слепите в Германия. От него научаваше новостите в областта на рехабилитацията и помощните средства за слепите в западните страни. Мечтаеше тези неща да се проучат и да намерят приложение и у нас. Негово верую беше тезата, че слепият не трябва да бъде изолиран. Той има такива възможности за образование и труд, каквито имат и останалите хора, стига само да му бъдат създадени необходимите условия. Няма по-голяма илюстрация за това от живота и делото на самия Петко Стайнов. Затова и неговите думи на VІ конгрес на ССБ през декември 1971 г. намериха неоспорим отклик: "Слепите не се нуждаят от опекуни, а от равнопоставени взаимоотношения с виждащите хора." Тези думи преобърнаха едно предварително взето решение в съответните отдели на ЦК на БКП и Министерството на труда и социалните грижи да променят устава на организацията и в нейните ръководни органи да бъдат включени виждащи служители от съюзната система. Неговият авторитет и респект въздействаха в онзи момент на властите да се откажат от първоначалното си намерение.

Петко Стайнов винаги е бил опора за нас. Духът му е все още жив и сякаш ни покровителства. От него са се вдъхновявали и ще се вдъхновяват поколения слепи. От него те ще черпят сили и увереност по своя професионален и житейски път.

Нашият знаменит съсъдбеник винаги е бил свързан с делото на слепите у нас. Още след завръщането си от Дрезден, където е учил музика, той се включва активно в дейността на Дружеството на българските слепи. Председателства неговия ІІ конгрес през 1924 г. От този момент до 1971 г. е избиран във висшите съюзни ръководни органи, а от 1971 г. е почетен председател на Съюза на слепите в България. През 1928 г. учредява читалището на слепите, чийто председател е до 1945 г. През 1935 г. насърчава основаването на хор "Балкан", а през 1948 г. допринася за формирането на Професионалния хор на слепите, носещ днес неговото име. Като учител в Института за слепи и по-късно като председател на Съюза на хоровете, композитор и директор на операта той оказва непосредствено въздействие върху музикалното образование и култура на три поколения слепи певци и музиканти.

Неговото присъствие в обществения и културния живот на страната, високият му престиж пряко или косвено са се свързвали с делото на слепите, импулсирали са решаването на определени въпроси на различни равнища в държавната йерархия. Съюзните ръководства са търсели неговото съдействие. Той е давал нравствена подкрепа и на двете училища за слепи в София и Варна.

Струва ми се, че написаното придоби служебен стил и съвсем не искам така да завърша. Петко Стайнов беше щастлив със своята съпруга Стефанка. Тя беше лъчезарен, благороден, със силно излъчване човек. Нейната любов го правеше щастлив и спокоен. Тя беше неотлъчно с него до своята кончина, която той тежко преживя. След нейната смърт той намираше утеха в работата си в института. Няма да забравя игрите му с малкия Петко. Тогава се преобразяваше, съхранил в себе си детето от река Тунджа и китния Казанлък.

Завършвам тези мисли и в душата ми звучат "Тракийските танци". Тези красиви български мелодии остават безсмъртни, както името и творчеството на техния създател.

Ноември 1996 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com