Редове за професор Константинов (1920-2006)

Защо така започнах. Изпитвам страх да пиша за този необикновен, жизнерадостен човек. Струва ми се, че моите думи ще бъдат слаби, за да изразят същността му. Беше повече от 10 години член на редколегията на сп. "Зари". Слушал съм разсъжденията му като специалист и приятел на нашето дело. Винаги имаше отношение към даден проблем. Анализираше темата с усмивка и ни убеждаваше. Отличаваше се с необикновена енергия и жизненост.

Човекът е еднакъв навсякъде. Това важи за неговата професионална работа. След като завършва медицина, става участъков лекар в село Антоново, Омуртагска околия. После идва в столицата и постъпва на работа в ИСУЛ. Дълги години лекува слепите и връща зрението на безкрайно много свои пациенти. На 47 години заедно със семейството си се връща във Варна. Там е учил и завършил гимназията, баща му е преподавал в стопанската академия. В началото се настанява в комплекса на Съюза на слепите. Дори тази организация отделя средства за обзавеждане на неговата клиника. Тогава той безплатно преглежда всички, които работят в предприятие "Успех" или членуват в местната организация. Властите и цялата общественост на града му създават условия, за да разгърне своя талант като учен, лекар и педагог. Става професор и изгражда катедрата по офталмология към варненския медицински институт. Под негово ръководство израстват млади очни лекари. Школата му и днес се радва на признание. Става толкова популярен, че при него пристигат пациенти от цялата страна и Балканския полуостров. Утвърденият учен е повикан отново в столицата и му е дадена възможност да прилага своите научни методи в Медицинска академия и болницата за чуждестранни пациенти.

Бил е и ръководител на българското офталмологическо дружество. Участвал е в многобройни международни форуми и е избиран за член на международни медицински организации.

Проф. Никола Константинов винаги беше в центъра на научните обсъждания. Той беше забавен и интересен при сбирки сред приятели и познати. Умееше да разказва анекдоти и забавни истории. Тая му дарба го правеше неизчерпаем. С удоволствие сме слушали за неговите пътувания в чужбина. Правеше впечатление с какви подробности е доловил картините на своето пребиваване и контакти. Всички имахме чувството, че той споделя онова ново и модерно, което би трябвало да настъпи в нашата работа и нашия живот. Спомням си един случай, когато в редакционната колегия приемахме съответния брой. Навремето така беше - предварително се раздаваха материалите за съответната книжка и на заседанието те се обсъждаха. Един от младите автори беше написал как чрез въздействието на екстрасенс се увеличило и възвърнало зрението на някой от нашите съсъдбеници. Професорът реагира остро: "Това е невъзможно и не бива така да се пише. Това е буквално заблуда". Мисля, че беше края на 1989 година. Тогава имаше някакъв бум на екстрасенсите. Част от колегите ми се застъпиха за материала под предлог, че това е нещо ново, свързано с алтернативна медицина и т.н. Професорът се ядоса и стана. Заяви, че напуска такава редколегия и си тръгва. Купонът беше голям. Аз бях главен редактор. Веднага изтичах да го върна. Прегърнах го във фоайето и го помолих да се върне. Заявих, че както досега сме се вслушвали в компетентността му, така ще бъде и занапред и свалих от броя спорния материал. Мисля, че с това изразих не само нашето уважение към него, но и към политиката на изданието, за което носехме отговорност и най-вече аз.

Пиша за този скъп на всички ни човек, в мен звучи неговият силен глас, неговият неповторим смях. Хиляди пациенти са му били благодарни. И това признание в чудесния си стил изрази философът проф. Исак Паси. Беше на юбилея му по случай 65 години "За човека, който умее да прави тежкото - леко, сложното - просто и мъчното - лесно".

На него професор Марко Семов написва посвещение, когато подарява книгата си "Очите" - "На един велик лекар и човек".

Неволно се връщам към едно лято. Пристигна с колата си по обед в нашата почивна станция на Обзор. Беше със своята мила съпруга Геновева. Тя дълги години пееше в професионалния ни хор и помагаше на слепите музиканти. Имаше музикално образование и работеше не само за написването на брайловите ноти, но преди всичко за мизансцена и режисурата при изпълненията. Тя приятелски водеше своите слепи колежки навсякъде. И днес продължава да им помага със своето благородно сърце. Семейство Константинови изучиха своите двама сина, от които единият продължи професията на баща си, а другият стана утвърден хематолог. Та бяхме седнали със семейството на Янаки Градев и моето семейство на масата. Навън духаше свеж морски бриз. Слънцето грееше над козирката. Мисля, че в този момент всички се превивахме от смях и се задушавахме от веселите истории на професора. Той беше такъв неподражаем майстор, който сипеше едно след друго своите вицове и весели истории. Така съм го запомнил, така са го запомнили и неговите приятели и колеги.

Големият учен беше и непринуден, естествен човек в общуването и взаимоотношенията си с другите. Сигурните му ръце, които държаха финия скалпел или насочваха лазерния лъч, излъчваха и мекота, и нежност. Това съм възприел не само от ръкуванията. Имаше бърз, блестящ ум и като че ли заедно с тях едно безкрайно търпение. Учудвал съм се как с внимание изслушваше нашите недотам обосновани и понякога недодялани разсъждения в редколегията. Сега разбирам, че е уважавал всеки от своите събеседници и партньори, независимо от това дали са професори или обикновени хора.

Основното в неговия живот, както казва съпругата му, е била работата. Той не се откъсна от нея почти до края. В напреднала възраст участваше като консултант и насърчаваше своите колеги да прилагат най-съвременните методи в офталмологията. Болееше за обзавеждането със съвременна апаратура, за създаване на благоприятни условия за тяхната медицинска практика. Всички, които го познавахме, ще го съхраним в себе си, в нашите спомени и мисли. Той се раздаваше чистосърдечно на хората и това го правеше истински щастлив човек.

Професор Никола Константинов беше неотделимо свързан с проблемите на слепите хора в България, с тяхното дело, беше наш посланик пред обществото и управлението на страната. Той допринасяше със своите разбирания и действия за достойнството на слепия човек, за доверието към неговите възможности, за неговото утвърждаване в обществото.

2006 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com