Спомени за Никола Диклич

Те са ми поръчани от проф. Франя Тонкович за тифлологическия музей на Загребския университет. Съставил съм ги през 1969 година.

Следващото кратко изложение представлява един малък сбор от спомени за дейността на Никола Диклич, отнасящи се за времето на неговото пребиваване в България.

Образът на Диклич се е запаметил в съзнанието на по-старото поколение български слепи. И днес те говорят за него с чувство на уважение и възхита от способностите му. Той е имал неизчерпаема енергия. Бил е предприемчив. Проявявал е преданост и другарство, отличавал се е със своята висока музикална култура.

Той се проявява като добър педагог и музикант. Неговите качества са били признати от съсъдбениците му. Още на първата учредителна сбирка те се спират на него и му гласуват доверие да бъде първият председател на Дружеството на българските слепи.

Животът на Диклич в нашата страна е свързан с началния период от зараждащото се социално движение на слепите и борбата им за обществено признание, равноправие и материална обезпеченост. Разбирайки голямото значение от сплотеността за успеха на делото, младият тогава Диклич си поставя за цел да обедини своите другари по съдба. Заедно с още няколко будни и ентусиазирани слепи става основател през 1919 г. на първото дружество на слепите в България и негов пръв председател. Чрез новосъздадената организация Диклич намира широко поле за осъществяването на своите идеи. Той се проявява като неуморен радетел за еманципацията на слепите, привърженик е на въвличането им в общественополезен труд, на развитието на тяхната музикалност. Сам става инициатор за основаване на кошничарска работилница и главен организатор на първия оркестър, съставен от слепи музиканти. Със своя весел и жизнерадостен характер, неповторима обаятелност, допринася много за пропагандиране идеите на слепите сред обществото. Диклич установява широки връзки с видни музиканти и общественици. Негови лични приятели са били професор Никола Атанасов, сьстудент от Загребската консерватория, и Александър Обов - министър в кабинета на Александър Стамболийски. Той умело насочва симпатиите на властите и обществото в полза на своите слепи другари и тяхното дело.

Но в условията на тогавашното общество и най-вече след реакционния деветоюнски преврат в България през 1923 г., Диклич не е могъл да намери едно пълно удовлетворение на своите стремежи. Неговата будна гражданска съвест се бунтувала срещу порядките, деспотизма и кървавата разправа на превратаджиите, преследващи и унищожаващи много от неговите познати комунисти и прогресивни земеделци.

Поради дискриминация той е принуден да напусне педагогическото поприще, където е бил незаменим преподавател и търси препитание за многобройното си семейство в музиката. Свири на различни места по заведения и вечеринки, заедно със свои другари предприема турнета из България с цел да събере средства за Дружеството на българските слепи. Но неговото неспокойно сърце не може да намери хармония в ритъма на този несигурен и подтискащ живот. Той отправя взор към далечни светове и устремен, търсещ нови пътища, напуска България.

Ето какво пише за Диклич дългогодишният председател на Съюза на слепите в България Стефан Ненков:

"Чувал съм от Диклич, че детството си е прекарал при своите родители в малък провинциален град в Хърватско, по това време провинция на Австро-унгарската империя. Баща му е бил железничар, а майка му - домакиня. Малкият Никола се отличава с буден ум и сръчност, бил отличен ученик, обичал да мечтае. Дълбоко впечатление му направил един прочетен роман за пътешествие до други планети и до Луната. Тогава той бил в четвърти клас, фантастичната книга буйно разпалила въображението му. Дори със свои думи той преразказал съдържанието й на по-малката си сестричка, осиновена от родителите му.

Веднъж заедно с другари отишъл да бере орехи. Като по-сръчен той се покачил най-високо. Край ореха минавал някакъв възрастен човек, който му извикал да слезе, защото клоните, на които Никола стоял, били тънки и имало опасност да се счупят. Но момчето се увличало все по-нагоре и не разбрало кога изчезнала опората под него. Полетяло, но преди да падне на земята, се задържало на по-долните клони. Когато слязъл, всички видели, че от едното му око тече кръв. При падането той го наранил. Майка му го завела на лекар, където промили окото и дали лекарство. Но вместо подобрение започнало да намалява зрението и на другото око. Тогава лекарят казал да отведат детето в загребскага болница и да му направят операция. Родителите изпълнили тази препоръка, но двумесечното лечение в болницата не помогнало. Момчето излязло от болницата почти напълно сляпо. Не след дълго записали Никола в загребското училище за слепи. Голямото нещастие не сломило жизнерадостното момче. И тук то проявява необикновените си способности, както в ръчните занятия, така и в общообразователните науки. Станал отличен акордьор на пиана. На 17 години Диклич завършил училището и постъпил в Загребската консерватория. В консерваторията следвал около шест години и през това време се очертал като добър пианист. Той успешно завършил образованието си, но не получил диплома, понеже не можел да чете партитурите. Диклич се завърнал в родното си градче и започнал да свири на акордеон в една бирария, на вечеринки и различни увеселения. По това време правел и малки турнета до близките градове, за да изнася концерти. Заминал за Словакия, където за кратко време работил в една четкарска работилница за слепи. Но любовта му към музиката скоро го отвела в един пътуващ естраден оркестър. В него Диклич свирел на акордеон. Той и другарите му възнамерявали да предприемат турне в Русия. На път за там те спрели в Румъния, където останали продължително време. Свирили по панаири и кръчми в Кордова и Бесарабия, но на оркестъра не му провървяло и той се разпаднал. Тогава Диклич с още трима свои другари преминал в България и продължили да свирят от град на град. Така те пристигнали в гр. Плевен и тук се задържали за по-дълго време. Другарите на Диклич отново поели своя път, но той отказал да продължи с тях. Градът и хората в него му харесали. Особенно го обикнали младежите, с които той установил близки, приятелски връзки. Той ги развеселявал със своята хармоника, а те го окръжавали с внимание и любов. За известно време той постъпил в една бирария, където свирел на пиано. В Плевен младият Диклич се запознава с дъщерята на своята хазайка. Тя била девойка с добро сърце и се отнасяла към него с топлота и разбиране. По-късно те се оженили.

В края на 17-та година Никола Диклич пристигнал в София и получил назначение за учител по музика в Първа девическа гимназия. През следващата учебна година Министерството на просветата го преместило в института за слепи деца. За тези две назначения най-вече допринесъл неговият кум - Ал. Обов. Администрацията на училището обаче, често му натяквала за липсата на диплома и правоспособнст, а често му и пречела в много негови начинания. Това го огорчавало. Поради чувствителната си натура не могъл да понесе липсата на признание за своята отлична педагогическа работа. Напуснал института и постъпил в една бирария, където възнаграждението му надвишавало учителската заплата.

Семейството на Диклич се заселило в София. То се настанило в една стара вътрешна къща на ул. "Леге" 6. За да се влезе в къщата, трябвало да се премине през някакъв магазин.

Никола обичал децата си. Веднъж, когато малкото му момиченце се разболяло, той бил силно разтревожен и дори плакал."

След напускане на училщето Диклич изцяло се отдал на задачите за укрепването и развитието на новообразуваното Дружество на слепите в България. С присъщата си енергия той издействал едно малко общежитие и музикални инструменти за сформиралия се оркестър към дружеството. Усърдно подпомагал и насърчавал репетициите на музикантите, които през юли 1922 г. започнали своята концертна деност.

Когато първите диригенти на оркестъра - Николай Бехтеров (сляп композитор) и Андрея Борчан го напуснали поради заминаването си в чужбина, Диклич сам станал диригент и същевременно пианист. Предстояла му тежка работа за снабдяването на оркестрантите с брайлови ноти. С нея обаче талантливият музикант и диригент се справил, като ползвал помощта на проф. Н. Атанасов. Заредили се продължителни гастроли на оркестъра в провинцията, които минавали при подчертан успех. Диклич умело се справял и с двете функции на председател и диригент. В различни краища на страната посредством музиката и с вдъхновено красноречие той разяснявал пред обществеността идеите на дружеството в борбата на слепите за равноправен и пълноценен живот. На състоялия се І конгрес на организацията през лятото на 1924 г. Диклич отново бил преизбран в ръководството, но той повече не взел участие в неговата работа.

Кървавите юлски събития ускорили връщането му в Плевен. По същото време той започнал строеж на къща в покрайнините на града. До края на годината се преместил със семейството си там. По-късно съобщил за намерението си да пътува из Латинска Америка и напуснал страната.

Посещавайки канцеларията на дружеството, Велко Рамаданович, включен в една югославска делегация, предаде, че Диклич го е посетил в института за слепи в гр. Земуон и обяснил заминаването си от България с преследването му от новото правителство като активист на земеделското движение и човек с прогресивни възгледи.

За пребиваването на Никола Диклич в Плевен разказва неговият съсед Исак Аронов:

"Домът на Диклич се намираше недалеч от нас. Случвало ми се е често да го срещам на улицата и да разговарям с него на различна теми. Никола с удоволствие се спираше и радостно ме назоваваше, защото моят глас му беше станал вече познат. Не само с мен той разговаряше с желание - негова черта бе да бъде общителен с всички, и затова рядко си отиваше до къщи сам. Почти винаги го придружаваха младежи, а понякога цяла група и често съм ги чувал да пеят или да се смеят на висок глас.

Веднъж узнах за решението на Никола да свири в местното кино, като съпровожда с хармониката си немите филми. Трябва да кажа, че той проявяваше особено голям интерес към това ново изкуство. Срещнахме се с него на улицата пред нас и след като поговорихме малко, Диклич ме помоли да му разкажа съдържанието на новия филм, който бях гледал предния ден. Предложи ми да отида този ден пак и да седна близо до него, за да му обяснявам картините. Вечерта ние бяхме отново заедно и аз тихо му описвах изображенията на екрана. Тогава Накола според картината на преживяванията на героите променяше мелодията. Той тъй дълбоко се вживяваше в своето изпълнение, че ние зрителите имахме чувството, сякаш сам предварително е гледал филма - тъй сполучлив беше неговият музикален съпровод и съответстваше на нашето настроение. От този ден нататък Диклич всяка вечер свиреше в киното, подпомаган от мен и своите приятели.

След заминаването на Никола от Плевен и появата на говорящия филм, любителите на киното много често си спомняха за него и пеещата му хармоника."

В края на 1968 година ми се случи лично да се срещна и запозная със съпругата на Никола Диклич. Тя ме посрещна любезно и за краткото време на нашата среща разказа някои неща за своя съпруг. В очите на тази рано побеляла жена заблестяха сълзи. Въпреки твърдостта на своя характер тя се вълнуваше силно от спомените, които все още съхраняваше за Диклич. Ето какво узнах от нея:

Диклич пристигнал в България през 1912 г. След кратка обиколка из страната отседнал в Плевен, където престоял до края на 1917 г. Това време съвпада с големи исторически събития. Градът преживява Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. През него минават полкове, лагеруват военнопленници. В тази шумна атмосфера попаднал Диклич, сякаш дошъл да разнесе светлинки на жизнерадост сред сивите облаци на скърби и тревоги. Той бил желан навсякъде. Игривата музика на неговата хармоника можела да се чуе на войнишките вечеринки, на младежките сбирки, в офицерския клуб или бирарията. Негово основно занятие било свиренето, чрез което си изкарвал оскъдната прехрана. Но тук, в Плевен, той създал тесни връзки с будни и прогресивни младежи - приятелство и дружба, които впоследствие ще го сподирват по време на цялото му пребиваване в България. Запознал се с Евдабия Анастасова и през 1915 г. сключил брак с нея. Кум им станал техният общ приятел Ал. Обов. През същата година им се родила дъщеря Николина, през 1917 - Ана, кръстена на неговата майка, а през 1920 година - Звонемир.

Диклич се отличавал с любвеобилна и нежна душа. Той бързо се сприятелявал с хората и с готовност свирел, доставяйки им радост и наслада. Бил внимателен към всички, а те от своя страна го обгръщали с приятелство и обич. Като оценили голямата му любов към музиката, приятелите му събрали помежду си пари и му купили пиано, защото младият човек нямал средства да осъществи тази своя мечта. Диклич не преставал да работи върху себе си. Той се стремял да усъвършенства музикалната си дарба и постоянно се упражнявал и разучавал нови музикални произведения. Успоредно с това преподавал уроци и свирел на немите филми в местното кино.

През 1918 г. Диклич се преселил със семейството си в София, където постъпил като преподавател по музика в училището за слепи деца. Тук се проявил като отличен педагог. Обичал много своите ученици, на които посвещавал часове на дълга и неуморна работа. През този период се задълбочила дружбата му с композитора Никола Атанасов, професор в музикалната академия. Двамата често се събирали, обменяли мисли върху музиката, музикалния живот и култура на народа. По това време Диклич композира китка народни песни и някои други музикални пиеси, нотните записки на които са изгубени. Дирижирал и малък детски хор.

След 1920 г. напуснал института, огорчен от неправилното отношение на администрацията към него и вътрешните порядки. Наред с педагогическата си дейност Диклич отдал своите сили на общественото поприще, като станал един от учредителите на Дружеството на българските слепи и като негов председател извършил голяма работа за пропагандиране на целите и задачите му. Със своите другари по съдба изнасял концерти в различни градове на страната за набавяне на средства и свирел в заведения.

През 1926 г. напуснал България. И трите му деца са живи. Съпругата му не се е омъжила повторно. Повече от 35 години те не знаят нищо за него.

По непълни данни от негови съвременници Диклич е пътувал до Америка. Там е свирил на различни места, включително по влакове и параходи. Завърнал се е в Загреб в началото на Втората световна война. Отива при свои познати в свободната югославска зона под ръководството на Йосиф Брос Тито. С него стават добри познати. Там е свирил и изнасял концерти. След освобождението на Югославия се включва активно в изграждането на държавността и новите обществени структури.

1969 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com