Неуморимият Георги Митев

През нощта срещу 22 март 2001 година завинаги си отиде Георги Митев. Отпътува към своята най-далечна и вечна пролет. Слънцето го беше озарило още тук, на земята. Даде му невероятна жизненост, таланта да пее и свири, да моделира дървото, да влияе на човешките души.

Спомням си го през лятото на 1962 г. Бяхме заедно на един от стадионите във Варна. Провеждаше се първата съюзна спартакиада. За общо удивление Гошо се покатери като катерица по върлината. Провъзгласен бе за шампиона на тази дисциплина. Чувам хрипкавия му смях. Звучи широката мелодия на акордеона му и приятният му глас.

Георги се отличаваше от другите деца във варненското училище за слепи. Той четеше, сякаш виждаше с очи, този навик му остана до края на живота. Будеше винаги възхищение. Ръцете му бяха пъргави и като работник се отличаваше със своята сръчност. Пъргав беше и умът му, той го открояваше сред неговите виждащи съученици във вечерната гимназия. Георги съчетаваше с успех работата и учението. Не закъсня и общественото признание. През 60-те години го избраха за председател на районния съвет, за член на Централния съвет на Съюза на слепите. На това поприще той беше неуморим. През 70-те години разви художествената самодейност във Варна. Поощряваше младите хора да се учат. Даде им личен пример. Записа се във варненския икономически институт и там защити блестящо дипломната си работа.

През декември 1977 г. бе избран и за член на висшия изпълнителен съюзен орган. През пролетта на следващата година бе назначен за директор на технически най-добре съоръженото съюзно предприятие. Тук той разгърна нови страни на своите възможности. Контактуваше с много икономически партньори. Продължи и доразви установените производствени традиции. Няма да го забравя как един ден се сдоби с брайлов шублер. Показах му го като образец от една пратка от Германия. С усмивка ми заяви: "Нали ти вече ми го подари. Той ми е нужен, за да меря винтчетата, за да не ме заблуждават понякога моите технически кадри". Аргументът му ме обезоръжи. И наистина този не много лек инструмент беше постоянно в джоба на престилката му. Търчеше по цеховете, обикаляше в инструменталната работилница, срещаше се с хората. С болка си припомням момента, когато беше освободен от тази длъжност през 1983 г. Изкуствено бяха събрани аргументи срещу неговата дейност. Този несправедлив акт нанесе дълбока рана в душата му и мисля, че до края на живота му тя не зарасна.

Нашето общество ще го запомни като жизнерадостния управител на най-голямата съюзна почивна станция край морето. И тука той приложи своя новаторски дух. Обнови и модернизира почивния дом. В свободното си време се завираше в своята дърводелска работилница и майстореше мебели. Неговите виждащи колеги се учудваха на необикновеното му умение. Като че ли най-голям простор на своята контактност той намери сред красивата природа на Обзор. Общуваше със своите другари по съдба, с българи и чужденци. Свиреше и пееше. По-късно с неговата сестра Недялка Митева сформираха инструментално-вокалната група "Еделвайс", спечелила многобройни награди на конкурси и фестивали. Но най-голямото признание идваше от възторжената публика, която ги аплодираше с радост навсякъде.

Както е казал древногръцкият философ, "Сънна сянка е човека". Един силен дух и едно гъвкаво тяло могат да бъдат прекършени от болест. Дълга и мъчителна беше тя. До леглото му беше винаги неговата съпруга Светла. Така, както през десетилетията те бяха ръка за ръка заедно. Родиха им се чудесни деца - Мариана и Тодор. Най-голяма радост на Георги му носеше внукът, който поднови името му. Много го обичаше, гордееше се с него. С насмешка казваше: "Когато порасне, ще стане като дядо си - бохем". Наистина в натурата на Георги Митев имаше нещо преплетено от епикурейските начала. Така ще го запомним - бликащ от жизнелюбие и енергия, готов да действа, да се включи във всичко.

Сякаш сам ще припомни думите на Габриел Гарсия Маркес:

"Ако Бог ми подари парченце живот...

На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.

Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.

На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.

На децата ще им дам криле, но ще ги оставя сами да се научат да летят.

А на жените... ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.

Ако Бог ми подари парченце живот...

Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.

Научих твърде много от вас, хората до мен.

Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.

Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.

Научих толкова много от вас, хората до мен."

Март 2001 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com