Нашата говореща книга

"Нека се надяваме и ние, слепите в нашата малка и бедна България, че един ден ще имаме голямото щастие да чуем на матерния си език говорещата книга."

Стефан Ненков, Председател на Дружеството на българските слепи

(Из статията му, публкувана в сп. "Съдба", година седма, 1935, книжка втора)

Още през 30-те години слепите в България са мечтали да имат говорещи книги. В сп. "Съдба" е писано за това. Правени са преводи от "Есперанта легило", в които се разказва за този вид книга в другите държави. По онова време в САЩ библиотеките на слепите са имали книги, записани на грамофонни плочи. Такива книги е имало още в Англия, Франция и Германия. С изобретяването на магнетофона преди Втората световна война се пристъпва към запис на магнетофонна лента. В началото на 50-те години в Западна Европа възникват многобройни библиотеки на говорещата книга.

През 1954 година читалището вече е разполагало с жичен магнетофонен апарат, на който е записвана музика и говор. Слепият научен сътрудник Константин Гайдаров е притежавал апарат "Смарагд". Неговата лента се е движела със скорост 19 сантиметра в секунда.

През месец март 1956 година аз се сдобих с по-съвършен модел "Филипс Хорнифом", който имаше две скорости - 4,75 и 9,5 сантиметра в секунда. В България все още притежаването на магнетофон от частни лица беше рядкост. Само радиото и държавни институции имаха такива апарати, или лица, които ги внасяха от чужбина. Трябваше да извървя дълъг път, за да го получа. Необходимо беше да взема документ от университета, че имам нужда от него и да посетя висши служители от различни ведомства, за да ми бъде издадено правителствено разпореждане за доставка чрез Химимпорт. Споменавам това, защото намерих разбиране от мои преподаватели и някои държавни чиновници, за да бъда улеснен в моята учебна подготовка. Същото след мен повториха Черньо Стойчев, студент в Музикалната академия, и Константин Гайдаров. Докато следвах в юридическия факутет, предоставях стипендията си на един бивш учител, който ми четеше. Казваше се Ангел Бързев, един много благороден човек. Той ми записа "Мартин Идън" от Джек Лондон и аз трябваше да я прослушам и изтрия, за да освободя място за моите учебници. Радио София ни предоставяше използвани свои ленти, които бяха удобни за записване на текст.

В читалището често дискутирахме нуждата от създаване на говорещи книги. Не беше лесно да се възприеме този формат книги. За това допринасяше и обстоятелството, че само няколко души притежаваха магнетофони. Слепите по рождение и от ранна възраст предпочитаха предимствата на брайловото писмо. Но както се знае от практиката, късноослепелите хора не развиват своето осезание и затова за тях биха били по-подходящи прочетените на лента книги. През 1958 година председателят на читалището Коно Горанов успява от пловдивския панаир да уреди доставката на 20 магнетофона "KB-100", производство на бившата ГДР. Част от тях остават в читалището и се пристъпва към първите опити за запис на книги. Записите са правени в домовете на доброволци. По-късно този труд започва да се заплаща и се поставят изисквания за чистота на записа. През 1962 година настоятелството на читалището под председателството на Стойчо Милчев приема решение да се направи малко студио. То бе изградено в северната стая на десния апартамент. И двамата с Гайдаров бяхме членове на това ръководство. И двамата имахме желание да отговаряме за звукозаписа. Като по-млад аз трябваше да отстъпя и за мен остана съставянето на първото говорещо списание. Заедно с Черньо Стойчев, който беше библиотекар, го кръстихме "Популярна просвета". Списанието беше месечно и се издаваше до появата на новите говорещи списания "Знание" и "Съвременност". Константин имаше богата лична библиотека и от нея носеше книги за записи в студиото. Спомням си как на едно общо събрание се поиска сметка защо е записана инкриминираната според тогавашната власт книга "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл. Събранието прояви разум и не наложи да се заплати записа от "виновниците". В студиото вече идваха истински актьори като Невена Куманова, Любчо Аврамов, Иван Иванов, Борис Арабов и др. Възникна идеята да бъдат канени най-големите български артисти да запишат по една книга, която да остане за спомен на слепите, но мисля, че това не се осъществи. В читалището е имало срещи с някои от тях като Владимир Трандафилов, Константин Кисимов, Ружа Делчева, Славка Славова, Зорка Йорданова и др., но техният глас не е запазен.

В средата на 60-те години редовни четци стават Енчо Енчев, Белка Белева, Сия Шиварова, Петър Евангелатов, който и до днес чете и остана в историята на нашата говореща книга като човекът, който е записал своя глас в най-много книги. В този период се пристъпва към копиране на оригиналите. В миналото те са били четени и част от тях са унищожени. Въвежда се правилото оригиналите да се пазят само за златния фонд и при повреда или унищожаване на отделна лента от тях да се правят нови копия. Основите на професионалната работа се полагат с раздаването на копията, които са били на скорост 4,75 см, докато оригиналите в студиото се правеха на скорост 9,5 см, което осигуряваше по-добро качество. Студиото не разполагаше с магнетофон за професионална работа. Към затрудненията ще добавя и липсата на свеж въздух в малката кабина. Тези, които четяха през лятото, буквално се задушаваха. Работата се прекъсваше и трябваше да се отварят врати и прозорци. По-късно се направи малка аспирация. Яви се и нов проблем - на отсрещната сграда на Комитета по печата имаше заглушители, които покриваха предаванията на "Свободна Европа", "Би Би Си", "Дойче веле". Понякога мощните вълни проникваха в записите и правеха брум. От значение беше и качеството на лентата. По-дебелата 50-микронова лента не осигуряваше добро качество на записа.

Първоначално говорещите книги се слушаха от читателите в София. Вече и в провинцията имаше притежатели на магнетофони и те настояваха да получават книги. На някои от тях с колети се изпращаха касети. Обичайно беше получената книга от един читател да бъде препредавана на няколко души, преди да се върне на читалището. Така беше в столицата и провинцията. Постепенно се увеличаваше фондът на говорещата книга. Възникваха затруднения с изпращане на книгите, а желанието за получаването им растеше. Така се стигна до разкриването на филиали на говорещата книга в Пловдив, Варна и Дряново. Това стана с подкрепата на Съюза на слепите, тъй като читалищната субсидия, както и днес, е крайно ограничена. Съюзното ръководство почти е покривало разходите за направата и разпространението на говорещата книга. През 1964 година ССБ доставя големи пратки магнетофони "БГ-Луксус" от ГДР, по-късно "Калипсо" и "Квалитон" от Унгария, "Тесла" от Чехословакия. От дузина читатели техният кръг се разширява до няколкосоттин. Порасналият интерес към говорещата книга, ограниченото пространство и недостатъчните финансови средства в читалището неизбежно доведоха до идеята звукозаписната дейност да бъде прехвърлена на ССБ. В продължение на две общи събрания този въпрос е обсъждан от членовете на читалището. През 1970 г. е прието решение за предаване на студиото на ССБ. По това време оригиналният запис се правеше на стар магнетофон "Телефункен", закупен от частно лице. Той много често се повреждаше и се налагаха дълги престои. Оригиналите се копираха на битовите магнетофони "Тесла"-Б. След шестия конгрес на ССБ през 1971 г. имах шанса да поема тази дейност в качеството ми на зам.-председател, отговарящ за организационната и културна работа. Първите ми стъпки бяха да предоставя някои от битовите магнетофони "Тесла" на четци в техните домове, където те да правят записи на учебници за ученици от горния курс и студенти. За това ми действие бях упрекнат, че "изнасям съюзно имущество". В продължение на три месеца бяха записани няколко десетки заглавия и, разбира се, всички четци върнаха дадените им магнетофони. По такъв начин се задоволи нуждата от учебна литература за студенти по право и икономика, а така също и за ученици от вечерни гимназии. В началото на 1972 г. Бернард Сиди, висш служител от Министерството на външната търговия, с когото живеехме в един вход, на ул. "Раковски", ме заведе при ресорния зам.-министър на външната търговия в неговото ведомство. Той се отнесе с разбиране към молбата да бъдат закупени от Германия професионални магнетофони за оригиналния запис. През месец май ние доставихме два студийни магнетофона "М 12 А". Много скоро ги инсталирахме в малкото студио на читалището и ги пуснахме в действие. Предстоеше изнасяне на производствено предприятие "Успех" от сградата на ул. "Найчо Цанов" 172 в новопостроения комплекс на днешния бул. "Европа". На това място бих искал да се върна към първите служители на читалището, които с ентусиазъм и всеотдайност се включиха в процеса за създаването на говорещата книга още от 1958 г. Сред тях са Сава Попов, Маргарита Иванова, Цанко Цонев, Янко Стефанов, Нина Бекярова и Величка Иванова, която работи в студиото до своето пенсиониране повече от 30 г.

От лятото на 1973 г. размножаването на книгите бе преместено в съюзната сграда на ул. "Найчо Цанов" 172. По това време записите на оригиналите и копията започнахме да правим на по-качествена лента на полиестерна основа - 25 микрона. Тъй като вносните централи не доставяха магнетофони, ние поради отказ на Чехословакия, потърсихме среща с посланика на тази страна. С него имах много приятен разговор и той пое ангажимент да ни помогне. Така през пролетта на следващата година завод "Тесла" ни достави своята последна продукция - магнетофони "Тесла"-Б 70. По онова време производителите на звукозаписна техника се ориентираха към нов модел апарати, които работят с касети. Последното количество магнетофони, които закупихме, бяха от бившия СССР, марка "Маяк".

За ръководител на студиото бе назначен инженер Никола Филипов, а за техник по поддръжката - Белчо Лазаров, който завърши политехниката и стана инженер в края на 70-те години. След като инженер Филипов замина на работа в чужбина, в продължение на 2-3 години той бе ръководител на студиото. Заедно с двамата направихме нашите проучвания в студиата на радиото и телевизията и сключихме договор със специализираната фирма, която ги е изградила. През април 1974 г. с Весела Бойкикева участвахме в международна техническа конференция в Стокхолм. Една датска фирма, "Люрик", демонстрира своя размножителна апаратура на касети. Трябва да кажа, че от немски списания и други източници на английски и френски вече следяхме за дискусиите около тяхното въвеждане в организациите, които правеха звукозапис за слепите читатели. Още в самото начало оцених възможностите на този формат и трябваше да водя спорове и да убеждавам моите другари от ръководството, а дори и работещите в студиото, за необходимостта от въвеждането му. Получаваше се смешна ситуация, при която интелигентни членове на ръководството убеждаваха другите, че C 60 означава, че лентата е от целулоза. Всъщност това означаваше компакт. Иска ми се непременно да подчертая, че в съюзното ръководство доминираше преди всичко стопанският сектор. Отпуснатата валута от Комитета за планиране по второ направление - западна валута, се изразходваше изцяло за нуждите на съюзните предприятия. Аз бях принуден сам да посещавам висши държавни органи и да търся съдействие за бъдещото студио и брайловата печатница. И трябва да кажа с благодарност, че в лицето на началници на управления и на зам.-председатели на тогавашния Комитет за планиране получавах разбиране и те отпуснаха на съюза допълнителна целева валута. Осигурена бе валута както за доставките на две модерни машини за брайлов печат от Марбург, Западна Германия, така също и валутни средства за обзавеждане на студиото от същата държава, от Дания и Швейцария.

За съжаление изграждането на студиото и печатницата не винаги ставаше гладко. Никога няма да забравя заседанието на т.нар. оперативно съюзно ръководство, в което влизаха председателят и тримата зам.-председатели. То беше свикано през есента на 1974 г. с цел да бъдат прехвърлени издействаните от мен 40'000 долара за студиото на стопанското управление. То искаше да достави нит-машини за варненското предприятие. Електроимпекс беше забавил поръчката за студиото. Тодор Шошев и Минчо Върбанов, подкрепени и от колегата ми Константин Гайдаров, настояваха лимитът да бъде използван за стопански цели. Техните мотиви се отнасяха до разширение на производството. Смяташе се, че ние няма да усвоим целевия лимит. Стигна се до остър спор и лични обиди. Аз доказвах, че средствата не могат да се прехвърлят за други цели и че ще успеем с доставката за студиото. Благодарен съм на Георги Папазов, заведущ организационния отдел, който ме подкрепи в този момент. Мой дълг е да подчертая правилното разбиране и убеждение на председателя Иван Илиев към обществената необходимост от изграждането на студиото и задоволяването на потребностите от литература на слепите. Никога няма да забравя решителността, с която той зае нашата позиция и пое отговорност. Слава Богу, Електроимпекс ни достави до края на планирания период две размножителни устройства за касетите "Люрек", 18 "Ревокса" от Швейцария, по-голямата част от които бяха шасита без кутии, два професионални магнетофона "Телефункен"-М 28 А, четири репортерски магнетофона "Ухер". Всичко това беше за звукозаписа и размножаването на лентите. Ще добавя още силно чувствителни микрофони от Австрия, мишпултове от Унгария и т.н.

Студиото трябваше да се изгради в северното крило на третия етаж. Предвиждахме то да бъде отделено от другите служби на съюза. Фирмата, която е правила студиата на телевизията и радиото, направи облицовка с изолация. Оформиха се три студиа. През лятото и есента на 1976 г. Филипов и Лазаров приключиха с пробите и монтажа на цялата апаратура. Те вложиха много от себе си. Припомням си мигове до късно вечерта, когато те ми демонстрираха великолепното качество на записа, както обичаха да казват "да се чува и дъхът на дикторите". Смяташе се, че четците ще изгубят интерес да идват на толкова отдалечено място. Напротив, те с удоволствие започнаха да четат в просторните кабини. Дотогава ние правехме своите оригинали в читалището и то на две смени. Струва ми се, че това беше време на подем. Размножаването на лентите вървеше отдавна на ул. "Найчо Цанов" 172. Ние изработвахме от 8 до 10 копия. Открихме нови филиални билиотеки в Стара Загора и Русе. През 1975 г. започнахме да правим копия на касети. Закупихме от завода в Монтана малки потребителски апарати за прослушване, на които не можеше да се прави запис. Мисля, че бяха около 1000 броя и се разпределиха в цялата страна.

Бих искал да разкажа малко и за нашите затруднения. Още преди да пристъпим към изграждане на студиото, имаше съпротива. Някои от колегите ми в ръководството не бяха съгласни да бързаме със студиото. Според тях ремонтът на цялата сграда, който те бяха планирали, ще замърси студийната техника. Тогава техните намерения бяха да се направят кабинети за ръководителите. Една опасност спаси бъдещото студио. В ръководството е бил получен документ от Столична община, в който се съдържа искането на тогавашното Министерство на съобщенията сградата с петното на "Найчо Цанов" 172 да бъде предадена на пощите. Хората, които отговаряха за административната дейност, бяха проспали срока за възражението и столичният съвет на свое пленарно заседание в началото на 1973 г. приема решение за предаване на сградата с мястото на Министерството на пощите и съобщенията. За Съюза на слепите определя място за строителство за неговите нужди в карето между улиците "Пиротска" и "Одрин". Там в малки порутени къщи са живели 60 семейства. За това как оцеляхме, ще пиша на друго място. Просто ни помогна ресорният зам.-председател на столичния съвет инж. Васил Василев, с който сме играли в една махала в нашето детство. Вероятно и тогавашният министър от БЗНС, Георги Андреев, при когото бяхме, е изпитал неудобство да посегне на имота на слепите. Пред опасността да бъде взета сградата, трябваше светкавично да се пристъпи към направата на студиото. Бързахме с това, защото представители от капиталното строителство на пощите бяха започнали да правят измервания в нашата сграда за бъдещото им настаняване. При това положение съпротивата беше без значение и с благословията на Иван Илиев ние правихме поръчките за изграждане на студиото. В края на октомври то беше факт и започна работа. Никой от добрите диктори не се отказа да чете книги в новите просторни и удобни кабини. Преживял съм щастливи мигове със специалистите, когато понякога в късни часове сме изпитвали удовлетворение от нашите усилия и труд.

Студиото открихме в края на месец октомври 1976 г. в навечерието на седмия съюзен конгрес. Когато споменах за съпротивата, в моето съзнание изплува още един случай. Започнаха да постъпват оплаквания, че в някои книги има брум, и че нашите твърдения за професионално качество на новите записи не отговарят на истината. Започнахме да изследваме лентите в оригинала и копията от тях. Имах чувството, че мои колеги нарочно раздухваха "незадоволителното" качество на записите. Докато един ден се разбра цялата истина. Всичко прилича на една весела криминална история. През 1974 г. бяхме назначили един млад мъж с остатъчно зрение, бивш фелдшер, който трябваше да проверява качеството на звукозаписа. В това се състоеше неговата работа. Той беше длъжен да прослушва готовите копия за библиотеките. Това ставаше избирателно. Комичното беше, че на копия, направени на швейцарски магнетофони, трябва да се проверява качеството. Просто човекът беше "устроен" и вместо да брани и отстоява нашия труд, този господин, тогава другар, нарочно е вкарвал брум в успоредната писта. Ние по принцип правихме монозапис, но цялата наша апаратура беше за стерео. Той беше заловен в момента, в който вкарваше брум в лентата. Прави чест на председателя, че след като отидохме същия ден, той го извика и го освободи от работа. На негово място назначихме Сергей Дубина, с който се бях запознал през 1973 г. Посетих го в неговия дом и за да го подпомогнем, му възложихме да прави записи от Радио София на радиопиеси.

Какви ли още не инсинуации се правеха, за да се пречи на нашата дейност. Библиотеката в читалището не искаше нашите книги на касетки. Прецених, че е време в София да се създаде централната библиотека и да не зависим от капризи. По-скоро това беше необходимо заради самата работа и бъдещето. Студиото вече правеше хиляди копия на ленти и касети. Обективно и в библиотеката на читалището нямаше място. През 1975 г. в освободения вече апартамент на пл. "Славейков" 1-А трябваше да направим стилажите. И тук имаше известен спор между председателя на софийския районен съвет на ССБ и мен, като отговарящ за тази дейност. Аз исках библиотеката да бъде разположена на първия етаж, а районният съвет заедно с редакцията на сп. "Зари" да се премести на четвъртия етаж. По това време Иван Илиев вече не беше председател на съюза, а на негово място по искане на отдел от ЦК на БКП бе избран на извънреден пленум Тодор Шошев. Той реши спора в полза на районния съвет. Ние трябваше да качим стилажите на четвъртия етаж и там да изградим централната фонотека на ССБ. Това затруднява и днес не само възрастните читатели, но и оперативната работа за зареждане на фонотеката със заглавия. За неин ръководител назначихме Красимира Томова, която беше мой сътрудник и се намираше в отпуск по майчинство до този момент. Това беше през лятото на 1976 г. Ние си поставихме за цел централната фонотека да осъществява политиката по подбора на книгите и да регулира библиотечното обслужване в цялата страна. Нейна задача беше да следи за оборота на книгите, размяната им между отделните филиални фонотеки. Още в самото начало закупихме комютър и принтер, за да регистрираме движението на книгите. Това стана със средства на ЮНЕСКО, с които се поддържаше и западната техника през следващите години, дори и след 1990 г. С огорчение ще напиша, че в началото на 80-те години дори средства за един битов касетофон за 40 долара не ми се отпуснаха от стопанските ръководители. Той беше необходим за превъртане на касетите в студиото. Моля да бъда извинен от онзи, който ще прочете тези редове на болка, но бих искал да се освободя от нея.

Книгите се подбираха от комисия, оглавявана от Мира Попова, в която влизаха представители от различните образователни и социални среди. Открихме отдел за учащите се, предимно за студентите. Бих искал да кажа, че в тази област ние се съветвахме с Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий" и някои от големите издателства. Стараехме се да представим всичко от българската и световна класика. Разбира се, записвахме и някои конюнктурни партийни документи, които по онова време се изучаваха в политически и просветни звена.

` Сега, когато пиша тези редове, си спомням за официалното откриване на студиото. Всички от екипа бяхме много щастливи. Бих искал от разстоянието на времето да потвърдя, че работата и техниката в студиото бяха на равнището на най-модерните институции от този тип в напредналите страни. Годишно се записваха около 250 заглавия. В срок се предаваха записите за студентите и учениците от горния курс. Изградените механизми и правила работеха безотказно. Ние привлякохме и специалист от Народната библиотека, който състави пълен каталог на книгите във фонда на оригиналните ленти. През 1983 г. той наброяваше повече от четири хиляди заглавия. От 1983 г. редовно се издаваше годишен каталог на новите говорещи книги на плосък и релефен шрифт. Това безценно богатство, натрупано в продължение на 20 г., беше достъпно за стотици слепи и слабовиждащи хора от цялата страна. Нашата идея беше копия от записаните книги да могат да се четат и в публичните библиотеки, и то не само от слепи, но и от възрастни, домакини с малки деца, лежащо болни и други читатели. Това становище сме застъпвали пред две национални съвещания, организирани от Министеството на културата. Писал съм по този въпрос и в централния печат.

Ние можем да изпитаме истинско удовлетворение от това, че се наредихме между първите страни в Европа, които още през 1975 г. произвеждаха книги на касети. Дори тогавашният комитет по цените определи да закупуваме касетките по вносната цена. Една качествена касетка ТDK-60 на пазара струваше 15 лв., а ние я доставяхме за по-малко от 1 лев. Сърцето ми прелива от признателност и благодарност към десетки хора, с които съм работил през тези години. Освен споменатите по-горе лица, ще добавя още инж. Антон Попов и Константин Константинов, който беше ръководител на брайловата печатница и за когото би трябвало да разкажа много повече на друго място, както и за операторите, библиотекарите... Дълбоко съм признателен и на всички актьори и диктори, които през десетилетията са правили записи в студиата на читалището и Съюза на слепите.

Говорещите книги през десетилетията са четени от хиляди слепи. Това безценно богатство е неотделимо и трайно свързано с техния живот. Изкушавам се да посоча само един пример. През 70-те години аз предоставих служебно битов магнетофон "Тесла" на един строителен инженер. Той е участвал в изграждането на втората железопътна линия през Искърския пролом. Беше прикован на легло и изгубил зрението си напълно. В продължение на осем години до смъртта си той живя с говорещата книга. За края му разбрах, когато синът му, военен, върна магнетофона.

През 2002 г. се изпълват 40 години от първото малко професионално студио, изградено в читалището на слепите, а през миналата година се навършиха 25 г. от откриването на модерното студио в ССБ на ул "Найчо Цанов" 172, по чиято технология и до този момент се работи.

От няколко години в САЩ, Англия, Франция, Италия, Германия и Япония се премина на дигитален запис. Преди пет години се създаде един консорциум DAIZY (дигитална информационна аудиосистема) в Швейцария. В него членуват най-големите библиотеки за слепи в света от близо 20 страни. Към него се присъедини и голямата американска фирма Microsoft. Япония и Канада изработиха два модела на апарати за прослушване, които имат някои от функциите на компютър. Продължителността на записа може да достига до 10 часа, да се променя скороста на четенето и да се намира веднага съответната глава, страница и ред в книгата. Някои страни, като Русия например, избират друг път за развитието на своята говореща книга със запаметяваща карта и приложение на формат MP3.

Човешко право е лишеният от зрение да има достъп до литературата и информацията. Това, че сега биват записвани нищожно количество заглавия в България, е една сериозна празнота в културната дейност на нашите организации. В България се издават годишно повече от 7000 заглавия и от тях по-малко от един процент са достъпни за слепите и слабовиждащи читатели на говорещата книга. Тази норма за другите страни е от 6 до 8 пъти по-висока. Надявам се, че с изграждането на ново съюзно фоностудио ще бъдат въведени съвременните дигитални технолгии и ще бъде постигнато едно по-добро задоволяване на потребностите от информация и литература. Това заслужават слепите и слабовиждащите хора от нашата страна, младото поколение, което по силата на човешкия прогрес трябва да бъде по-образовано, компетентно и интегрирано в обществото.

Този текст съм написал през месец юли 2002 г. Вече е в ход създавантето на новото дигитално студио на ССБ. Случи се да бъда при пренасянето на златния фонд в приземния етаж на сградата. Мой дълг е да предупредя съюзното ръководсттво, че отговорнотстта е изключително голяма. То трябва да се съхранява при подходяща температура и влажност и да се създадат подходящи условия за оперативна работа. Трябва да се знае всяко място на книгата и да бъде отбелязано в компютърен каталог. Вече имаме примери за злоупотреба, както това стана с изхвърлянето на брайловите клишета или безотговорността за тъй наречената "Световна брайлова печатница". Искам да пожелая успех на всички специалисти в бъдещото студио, на които им предстои записът на лента да бъде прехвърлен върху диск.

Януари 2003 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com