Вирът

Най-интересните дни от моето детство са свързани с леля и свако. Свако ми още преди войната беше директор на една фабрика, собственост на Христо Метев. Тя се намираше в село Хаджицонев мост, сега квартал на Габрово. Фабриката се гушеше между хълмове. През нея минаваше малка река, чиито извори бяха в Балкана. Насреща беше пътят за Узана. Леля ми живееше в старата къща на фабрикантите. Там имаше голяма кухня, в която можеше да се настани почти цял клас. Щастливите ми мигове са били в игрите от сутрин до вечер с децата на работниците и служителите. Копнял съм още от първия ден на лятната ваканция да ме заведат там. Веднага след закуската тичах да се срещна с момчетата. Между тях имаше много будни деца. Четяха книги за индианци, пирати. Разговорите ни бяха свързани с героите от прочетеното. В групата беше и синът на собственика. Той беше по-голям от нас, добродушен като баща си. Винаги е имало някаква дистанция към него. Баща му не приличаше на днешните милионери. Запомнил съм го с работното облекло, изцапано от машинно масло. Постоянно носеше в джобовете си гаечни ключове. Оттам се подаваха и възможно най-евтините цигари. Те бяха вечно в устата му. Фабрикантите живееха скромно и тихо в нова къща. В двора имаше градина и малко басейнче с лилии. Собствениците само един път в годината ходеха на бани. За бай Христо нямаше събота и неделя, нямаше отпуска. Той се завираше под машините заедно с майстора и ги поправяше. Синовете му бяха инсталирали на един стълб високоговорител. Под него се скупчваха хората да слушат новините. Никой не е имал радио в дома си. Когато някой от неговите синове търсеше станция и пускаше музика, хората тичаха да помолят да се върне излъчването на радио София. Бащата на едно от момчетата - Тошко, казваше: "Ето - Томата сега се разхожда по света".

Аз в просъница слушах свирката да призовава сутрин рано на работа. Работничките тропаха с налъмите си и се качваха към халето със становете. Те зашумяваха със своите метални гласове. Ударите на совалките звучаха оглушително. Вечерите всичко затихваше. Откъслечно прелиташе песен на младите момичета от общежитието.

Малко дървено мостче ни отвеждаше отвъд реката. Имаше и по-голям мост в долната част на фабриката. Там беше построена нова малка фабрика, собственост на сина на фабриканта - Томата. Тя беше обзаведена с по-модерни машини. Вероятно за това е допринесъл другият му син Лальо, който учеше за текстилен инженер във Франция. Случвало ми се е на няколко пъти да ме водят от Габрово с малката кола "ДКВ" на фабриката. И сега си спомням как за шеметно време сме идвали от града до фабриката. Зад нас се издигаха облаци бял прах. Пътят и къщите покрай него се изнизваха като на филмова лента. Младият Метев правеше рязък ляв завой пред големия дървен мост на Паничарка. Малката кола се спускаше стремително към него. Изпитвах страх, че ще паднем в реката. В следващия миг сякаш политахме към небето, защото изведнъж се изпречваше кратко изкачване. После колата се спускаше надолу и се спираше пред къщата на родителите му. Ще спомена и за другия брат - Метьо, който беше шампион на България. Караше голямо "БМВ" и се състезаваше на шосе с него. За нас, децата, беше събитие да ни повози отзад.

През лунните нощи градината с малкото езерце, постройките на фабриката, рекичката, гората заедно с надвисналите скали придаваха някаква тайнственост и оприличаваха мястото на голям манастир. Тъкмо в тази планинска пазва са протичали едни от най-незабравимите ми детски дни. Сутрин нахлузвах късите си панталонки, грабвах филията и хуквах навън. Там вече чакат момчетата. Тръгваме по рекичката. Лятното слънце е затоплило бистрите й води. Между камъните щъкат рибки. Ние ги ловим и пълним джобовете си. После хвърляме дрехите и се къпем голи. В дълбоките вирове ловим водни змии. Разбира се, че ги пускахме, защото не бяха опасни, но това правеха най-смелите от нас и беше повод за гордост. Имало е случаи и да бягаме от тях.

На шосето по пътя за Узана имаше високи диви череши. Те късно зрееха. Плодовете им бяха мънички и черни. Когато се прибирах, милата ми леля с усмихнати очи се правеше на строга и показваше боядисаните ми дрехи. Те със свако ми Пантелей бяха най-големите благодетели на моите безгрижни детски дни. Пиша и си спомням за едно преживяване, което е все още живо в съзнанието ми. Близо до споменатия дървен мост върху Паничарка има един вир. Предполагам, че все още го има. На това място реката прорязва скали, и между тях се спуска като малък водопад. Над този вир се е сгушила фабриката на Гатев.

На тези скали един ден се бяхме събрали с момчетата. Отгоре гледахме как водите скачат и се пенят във вира. Стояхме на 7-8 метра над това място. Преди това се бяхме къпали долу. По-големите започнаха да ме убеждават, че от това място са скачали долу. Караха ме и аз да скоча. "Покажете, и аз ще опитам." "Ами нали ти си храбър, нека да те видим... След тебе и ние ще скочим." Подлагаха на изпитание градското момче. Господи, винаги съм бил амбициозен и съм искал да се докажа. Толкова ли съм бил наивен и каква е била тази лудост, която е закипяла в мен и реших да се изфукам. Прорезът между скалите над водопада не беше широк повече от 2 метра. От него като гвоздеи изпъкваха остри ръбове над скалите. Мерих и се прицелвах. Изчислявах как трябва да скоча на около метър и нещо от падащите снопове вода. Всички ме подканваха отново и очакваха да видят какво ще направя. И аз го направих. Леко отскочих, за да бъда точно в средата между скалите. Летях надолу с краката. На педя от мен се зъбеха острите ръбове на камъните. Можех да си ударя главата в тях. Изпитвах ужас. Затворих очите си. Вероятно в този миг съм съжалявал за глупостта си. Това е краят... Усещах хладната прегръдка на влажните стени и сигурно съм се прощавал с живота си. По-късно в живота си съм имал подобни мигове на безразсъден риск. Това обаче беше неповторимо. Опомних се, когато се забих в прохладните води. Отворих очите си. Пред мен беше най-красивата картина на света. Сребърни потоци ни въртяха на фона на синьо-зелени вълни. Заливаха ме с балончета, които се пукаха и приличаха на снежинки в дълбоките води. Те се просветляваха над мен. Все още потъвах, но дъното го нямаше. Боже, бях жив... Сърцето ми заби от радост. Силните потоци ме избутваха напред и нагоре. В гърдите си имах въздух и се изтласквах с дланите към повърхността. Около мен водата ставаше ярко златиста. Показах се. Блестящото слънце ме ослепи, златните му лъчи огряха душата ми. Тази светлина остана в мен за цял живот... Няма нищо по-сладко от това да се измъкваш спасен и невредим от бездната, в която си паднал, да се отървеш от собствените си неблагоразумия. Когато съм изпадал в подобно положение винаги съм се връщал към чувството, което изпитах след оживяването ми в най-прекрасните, топли, кристални води на планинския вир. То се знае, след мен никой не скочи. Аз изпитвах вътрешна гордост, но сякаш всички взаимно бяхме смутени. Отделих се от тях и сам се запътих към фабриката. Бях гладен, адски гладен. Бил съм на 11 години. Тази случка не съм споделил с моята леля и свако. Страхувах се да не ме изпратят веднага в Габрово при родителите ми. Това беше моето последно красиво лято при леля ми.

2006 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com