Белият Дунав беше мътен

Какво ме върна назад цели 44 години към едно събитие, което е все още живо в мен. Дали високата вода на Дунава по време на пролетните дъждове и топенето на ледовете или споменът за човека, който на 16 септември тази година щеше да бъде на 70 години.

В основното ни училище правехме карта на България. Тя се градеше от пластелин с различни цветове. Върху дъската най-напред начертахме контурите. От синия пластелин източихме дългата нишка на великата река. Тръгваше от Тимок, спускаше се на юг, правеше завой и оттам потегляше на изток. В колко песни, в колко стихотворения е възпят тихият бял Дунав. Безсмъртният марш винаги звучи на празници. С очите си бях виждал реката само на картички и филми. Мечтал съм да греба по нея с лодка и да се радвам на зелените брегове. Това стана много по-късно.

Съюзът на слепите организираше походи. За тях участниците все още говорят с умиление. Вече не се правят такива гребания за младите хора.

Съдбата ми се усмихна през юли 1962 година. Бяхме се сприятелили с Георги Бодаков. С него и още трима души от физкултурно дружество "Септември" се отправихме за Видин. В групата имаше дама, завършила ВИФ, плановик от някакво предприятие и техник в една кооперация.

За Георги бих искал да кажа, че спортът го увличаше. Имаше увредено зрение, но то не му пречеше да се ориентира добре. Природно интелигентен, с блага усмивка, винаги прегръщаше някаква нова идея. Запознахме се в предприятие "Успех". По това време бях юрисконсулт там и председател на физкултурния съвет. Отговарях за спорта в районната организация на слепите. Истинският двигател, който проявяваше инициативи, беше Георги. На него му давахме някакъв хонорар, за да движи задачите. Има една интересна история, която ми е разказал.

Бил кошничар в софийското предприятие. Един ден след банкет си играели с върбовите пръчки, борили се и са ги размахвали. Счупили няколко дамаджани. При един от ударите съборили портрета на Сталин. Това от партийното и административното ръководство се преценило като поругаване на бащата на народите и заточили Георги Бодаков в габровския клон. Още по-комичното е, че тия, които останали, по двама стояли пред портрета, за да изразят почитта си. Това е било в края на 1957 година. Изтекли са повече от 22 месеца след историческия февруарски пленум на Хрушчов.

Георги Бодаков е роден в София. Неговите братя Пееви са големи и известни музиканти. Свирили са в страната и чужбина. Самият Георги е свирил на акордеон, но, както се шегуваше със себе си, Бог не му е дал дарбата да бъде като братята си; накарал го да се занимава с физиката на другите хора. Той беше организирал за слепите плуване в Централната баня, където тогава имаше плувен басейн. Там ходехме два пъти седмично, тренирахме и правехме състезания. Когато затвориха банята, Георги продължи тази дейност в басейна на стадион "Спартак". Беше вече завършил курс за физкултурен организатор. Работеше като спортен инструктор в едно предприятие на виждащи. Имаше вече семейство с две красиви момичета, а всеотдайната му съпруга Любка преподаваше физика. Той не се откъсна от нашата среда. Продължи с нас тренировките по плуване. Бодаков беше великолепен шахматист. Представяше слепите от София на национални състезания. Винаги водеше по двама от нас. Умееше да се шегува, разказваше забавни случки. За жалост напусна този свят през 2000 година.

Не можех да започна своя спомен, без да опиша жизнерадостния характер на Георги Бодаков. Смеехме се във влака по пътя за Видин. Вълнувахме се. Още с пристигането нашата група се отправи към кея. Описваха ми румънския бряг, акостиралите лодки, минаващите параходчета. Преспахме в хотела близо до реката. Трудно ми е да си спомня сега около какво се въртяха нашите разговори вечерта в ресторанта. Неизбежно са попитали Георги дали действително имам възможности да преплувам. По някое време на чашка директно ми зададоха въпроса.

На другия ден около кея се стичаха групи от участници. По онова време на мода беше масовото преплуване на Дунава. Рекламираше се чрез масмедиите и спортните дружества се надпреварваха да изпращат плувци. Тази кампания беше в разгара си. Отговорниците съставиха списъци и проверяваха хората си.

Натовариха ни на корабче. Вероятно сме били 50-60 души. Мнозинството бяхме от София. Най-големите групи идваха от "ЦСКА" и "Левски". Моторът забръмча и ние се отлепихме от видинския бряг. Всички възбудено говореха и се смееха. Доближихме пристанището на Калафат. Корабчето пусна котва близо до кея. Капитанът и други организатори дадоха последни указания. Заедно с останалите плувци и ние петимата застанахме на мястото, от което да скочим в реката. Георги неотлъчно беше до мен. Водата се плискаше под нас. Беше мътна, сиво-кафява. Дълбочината позволяваше да се хвърлим надолу с главата. Изплувахме. Групичката беше около мен и всички ме насочваха. Далече от нас се чуваха другите. Вероятно сме преплували около стотина метра, когато трябваше да намалим темпото. Срещу течението се движеше моторен тласкач. Сирената му ехтеше. Пред себе си тикаше няколко шлепа. Шумът му беше силен и вълни започнаха да ни заливат. Изчакахме. Вероятно сме били недалеч от него. Отмина. Ние продължихме към българския бряг. Достигнахме талвега на реката. Водите шумяха и ни увличаха. Трябваше да гребем повече надясно. Течението ни отнесе доста надолу. Денят беше слънчев, водата - топла. Георги ми обясняваше, че остава малко. Все още петимата, макар и разпокъсани, бяхме заедно.

Не зная колко време сме плували. Вероятно около час. Мислех си за изтеклите години в моя живот, за следването, за моето изгубване във варненския залив. Изпитвах радост, че мога да бъда равен с другите. По нищо не се отличавах от тях в реката. Едновременно плувахме, едновременно се радвахме на това незабравимо преживяване. Бях благодарен на Георги, че прие да бъдем заедно и пое риска да ме придружава. Знаех, че винаги ми е вярвал. Какво ли е било на това място преди хиляди години? Дали върху гърбовете на конете си са преминавали племената, дали на лодки? Или са плували като нас? Тези могъщи води не са били преграда за тях.

С Бодаков излязохме на около 100-150 метра южно от точката на пристигане. Стъпихме в тиня и камъни. Заедно с още неколцина се отправихме към импровизирана трибуна. Поздравяваха ни. На всеки от участниците поднасяха грамота и значка. Едва тогава разбраха, че аз бях единственият сляп между всички. В този момент сигурно съм изпъчил гърди и съм се поласкал. На мен ми стига само една сламка за такива неща. Бях току-що навършил 28 години. Спомням си, че когато се връщахме с влака към София, в купето бяхме отворили някаква малка бутилка алкохол и празнувахме, моите нови познати гледаха на мен с други очи.

След една година, през 1963, придружавах главния редактор на руското списание "Жизнь слепых", историка Виктор Першин. Отивахме към вилата на Петко Стайнов във Владая. Заведоха ни с колата на Съюза на слепите. Уговорката беше направена от предния ден. Много мислих какво да поднеса на големия композитор, когото вече познавах. Единственото, което ми хрумна, беше да взема значката си от преплуването. Грамотата все пак си запазих. Посрещнаха ни Стефанка и Петко Стайнови. Домакинята предложи сладко. Изчаках разговорите с гостите и преди да се разделим, извадих значката и я подадох на композитора. Избухна весел смях. "Защо ми я даваш? По-добре я запази. Аз нямам намерение да се топя в Дунава". "Петко, той е мил и ти трябва да я приемеш". Така значката ми остана във Владая. А грамотата ми кой знае къде е сега. А Дунав? Дунав е в душата ми. Усещам го около тялото си, усещам движенията си в него. Това ми припомня за голямото плуване в живота, което трябваше да измина.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com