Страдание за недостижимото

Имам приятел от ученическите години. Пътувал е в много страни. Стигнал е чак до Япония и Бразилия. Дълго ми е разказвал за паметници, сгради и музеи, за картини от изложбени зали. Сега често разглежда цветните си диапозитиви. Измъчва го една неосъществена мечта - да посети Флоренция - прочутия град на средновековните италиански майстори. И все пак той е в състояние да се любува на тяхното изкуство от илюстрации, албуми и филми.

Когато минавам по "най-просветения" български площад "Славейков", аз също се измъчвам. Там са изложени стотици книги. Една болка пробожда душата ми. Колко мъдрост, знание и красота остават недостъпни за мен, а и за всички лишени от зрение хора. Така е и с реката от филми, които се разливат по телевизионните канали... Всеки ден чувам съобщения за открити изложби, премиери на филми, пиеси и концерти. Съвременникът ми не може да обхване това изобилие от покани поради липса на време, пари или друга причина. Но той има възможността някой ден да види картини, изложени от български или чуждестранни художници, да разглежда като моя приятел албуми с творби на Леонардо или Микеланджело, да се вълнува от филмите на Спилбърг. През свободното си време застава на малкия екран, този благословен прозорец към света, който може да го отведе от базиликата "Свети Петър" до очертанията на най-отдалечената планета Плутон. За него телевизията е онова чудо, което днес съчетава и пресъздава всички изкуства. А те могат да бъдат възприети само от този, който е изградил в себе си душевна нагласа да приеме красотата в сърцето си. Непросветените очи ще виждат само камъните и контурите на сградата. Те никога няма да се насладят на нейния архитектурен стил, който ще те накара да се извисиш до духа на пластичните й фигури и форми.

Човекът е творческо същество. Той допълва природата с красота, която го прави по-съвършен и по-добър. Творчеството е свързано с хармонията на сетивата. И ако отпадне най-важното от тях - зрението, едва ли останалите биха могли да компенсират и възстановят хармоничното цяло.

С разширяване на знанията ми у мен се разгоря един неугасим конфликт. Той се свързва с обективната невъзможност да видя загадъчната усмивка на Мона Лиза, танца на умиращия лебед от балета на Чайковски, статуите на Фидий, Дисниленд и още, и още... стенописите на сина ми. Те могат да бъдат описани, но истинското съзерцание на картината или на изящните движения преминава през очите.

Понякога съм се питал доколко душата ми може да създаде свои рецептори и механизми за възприятия към света на изкуството. Та нали то се намира не толкова в самата творба, колкото в отношението към нея, в предизвиканата от нея емоция. Така с годините започнах да се задоволявам с идеята за конкретната творба, с нейното вътрешно осмисляне.

На сцената на театъра в родния ми град беше окачена емблемата на изкуството - съединени в едно маска, лира и палитра. Питам се какво от този символ остана достъпно за мен. Аз мога да възприемам поезията и литературата, словесната игра в театъра, в предаванията по радиото и телевизията, но ми липсват от сцената образите и мимансът. Това не бих казал за оркестъра. Музиката ми остана единственото непосредствено възприятие.

Чел съм, че се правят опити в някои страни да се озвучат филми с описание на картината. Освен в телевизията и киносалоните подобни обяснения могат да бъдат получени и в изложбени зали. Там се допуска и опипване на скулптури. В ръцете ми е жив споменът от пластичните фигури, които съм докосвал в музея "Пергамон" в Берлин и в кралския дворец във Варшава - превърнат в национална галерия.

На една лавица в дома ми стои малка мраморна скулптура на девойка, изваяна от Китка Делибалтова, за съжаление вече изгубила зрението си. Понякога я докосвам. Тогава винаги допълвам някаква черта в образа и загатнатото движение. Тази малка фигура, мелодиите на Моцарт, благозвучието на Павароти или драматичният глас на Константин Кисимов са звездици от моя вътрешен космос, който искам да изпълвам със светлината на изкуството - толкова изстрадано и жадувано, тъй далечно и близко за мен. Близко, защото в моето детство и юношество съм имал дарбата да рисувам. В прогимназията съм рисувал заедно със скулпторката Ива Хаджиева и с Христо Явашев - знаменития художник и майстор на опаковките. Блажени са тези, които сами създават изкуство за другите. Другите, към които принадлежа и самият аз. Тези, които освен усилията за преодоляване на ежедневните нужди, посягат към книгата, компактния диск, видеокасетата... Защото само с хляб не се живее.

1996 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com