За тревогата на духа

Едва ли ще постигна същия резултат върху моите няколко листа, но искрено желая да се "разголя" пред читателите на вестника.

Това, което се е загнездило в душата ми, тлее и напира в нея, остро ме измъчва. Нали вече споменах за тревогата на духа! За нея искам да пиша. За оная неугасима битка, която се е разпалила в тялото. Не, по-точно то е обвивката, която стяга огъня в душевното налягане. И ако от време на време защитните клапани на нервната система не се отварят, ще се взривя.

Не бързайте с извода. Почакайте малко. Не ми казвайте нормално е, всички живеем така. Тичаме за хляба си, вредом сблъсъци, по пътя ни - нагнетяване до изблик. И какво? Да, но вие можете да тръгнете по улицата ей така, свободно, и да се реете в пространството, докато се успокоите и забравите за дразнителя. Или по-просто - да прелиствате вестниците, да намерите в библиотеката най-подходящата за настроението ви книга, да прехвърляте албумите, да гледате филм... А какво става с онзи, който е зависим от обвивката си? За кой ли път ще я проклина, че не може да се измъкне от нея, да избяга вдън гори тилилейски и да потърси в себе си точката на онова равновесие, което тъй горещо препоръчват психолозите, лекарите, писателите, философите...

За съжаление човек не се ражда равен със себеподобните си. Нито в биологически, нито в социален смисъл е равен. Едни са физически и умствено надарени, други - недъгави или грозни. Едни се отглеждат в кордели, а други - ако оцелеят върху сламеника. Нюансите са безкрайни като света.

Дали от моя гледна точка на обиден от природата човек, но си мисля, че да бъдеш пленник на собственото си тяло е един от най-жестоките варианти. Да не можеш да го преместиш в пространството, да чакаш винаги ръката на ближния, да изгаряш от мъка и яд, че не си способен самостоятелно нито една крачка да направиш в непознато място, количката ти да застане безпомощно пред високия тротоар или пред стълбата... това ли е битието?

Според Жан Пол Сартр екзистенциалното равнище те отделя от Аз-а, забравяш за мъките си, ти си на нивото на ежедневните дейности, които не ти оставят време да се замислиш върху същността си. Да, така е, ако имаш всичките сетива и собственото ти тяло беше най-съвършената машина, за да постигаш хилядите ежедневни цели... Нещата са много по-дълбоки. Всяко препятствие е едно напомняне, всяка невъзможност за осъществяване на най-просто действие, е една болка. Тогава как да се забрави истинската сьщност - че ти си просто обречен да страдаш, да се примиряваш с всичко, което те заобикаля! А този сблъсък ражда хиляди, хиляди пъти ражда противоречия в душата. Ти си вътре, много вътре във вечния конфликт между стремеж и можене. Ето, докоснах се до най-интимното: Кой Си, какво можеш, каква е мисията в живота ти? Как ще постигнеш равновесието, онова жадувано спокойствие, което ще те направи мъдър и щастлив, очистен от невъзможните амбиции и вътрешни страдания? Колко човешко е всичко това! Та нали такива въпроси си задава всеки нормален човек.

Странно, като рефрен, като тъпи и глухи удари на съдбата се връща една мисъл: "Ти не си като другите." Всяко твое мръдване е едно усилие, физическа болка, която трупа пласт след пласт, прави утайка, огорчава радостите ти, стяга душата ти и се питаш дали цялото това натрупване не те деформира, извиквайки гняв и омраза, завист, злоба и агресивност, или избираш позицията на мекотелото - да си обезличен, по-нисък от тревата, вечно отстъпващ, и съгласен, за да изпросиш нужната ти помощ и да оцелееш. Животът е всъщност едно приспособяване, оцеляване спрямо себе си, семейството, близките, социалната среда... В такива форми ли трябва да се отлее твоето поведение?! А сега викай неволята - възпитание, знания, опит и най-вече онова желязно затягане вътре в тебе, за да издържиш.

Нелсън Мандела четвърт век преживя сред стените на затвора. Устременият му дух към свободата е подгрявал в най-висока степен волята му за борба. Пред нас е примерът на един прекрасно осъществен идеал. Но как да стане с онези стени, които не са Берлински и никога няма надежда да рухнат, освен с последното потропване на буците пръст? Как да разположим духа между стените на своя телесен затвор и с каква вяра да гледаме навън? Да си самовнушаваме оптимизъм? Да бягаме от себе си, да тичаме из лабиринтите на съзнанието си като побъркани, за да открием пролука, спасителна и светла, глътка пространство, илюзия за сила и вдъхновение?! Дюма пише, че страданието като крилете на орел издига високо човека. Ницше вижда в оздравяването висша наслада след болката, неповторимо благо на духа. Това би ли могло да ме утеши? Аз страдам, че не мога да видя "Джокондата" на Леонардо. Ще заменя ли това страдание с "Мона Лиза" на Нат Кинг Кол? И къде е ключът на опиване и вътрешна наркоза, които ще съборят стените и преградите? Не мога да изхвърля тялото си, колкото и да го проклинам. В него съм аз, единственият, неповторимият, с всичките ми терзания, грехове, жажди и болки...

Думите на Еклесиаст са се забили в мен като табела: "Който трупа знания - трупа печал." За кой ли път се питам защо не останах невежа. Невежа, който да не познава сътворението, дори и капчица от необятното. Какво от това, че познавам последиците, страшните последици от окованото ми тяло и дух! Не е ли по-честито от мен онова сляпо каракачанче, което срещнах в Стара планина да се придвижва с гегата си между камъните на поляната под Мазалатите? То подсвиркваше на овцете си и се вписваше съвършено в красотата на природата. Питам се дали са му липсвали едрите нощни звезди или сапфирените сияния на върховете. Хлопатарите, кучешкият лай, топлото мляко - не са ли здравата земя, на която стои и не го ли правят те духом силна, доволна от живота натура?!...

Някога един мой приятел на количка, вече покойник, ми казваше: "Не мога, убива ме погледът на другите по улицата." Глупаво го утешавах: "Ами ти не ги гледай!" А той можеше ли да се прави, че не вижда? Как да напипаме тази формула, чрез която да се правим, че не сме ние?

Спасението е във вършенето на нещо. Нали клин клин избива. Ангажираното внимание е вече едно самозабравяне. Милиони съвети има как да не обръщаме и въртим всичко около себе си, което поражда егото в различните му "изми". Изумително интелигентна музикантка ме порази със своята мъдрост: "На своето ослепяване аз гледам като на една мисия в живота си." Чудесно откритие, за да бъде постигнато бленуваното равновесие! Това прозрение е най-близо до човешкото достойнство. Защото недъгът може да бъде и средството, което да предизвика милосърдието или да се експлоатира користно, както това е със застаналите днес пред Шератон хроми.

Здрав дух, здраво тяло! А в болно? Силният дух ще лекува ли тялото? Те са заедно свързани и животът е в цялото. В тяхното единство. Затова често се вкопчвам в духа и се мъча като прииждащ поток да възбудя адреналина в кръвта. Подскачам и се хващам за въображението. Минавам с милиардите слънца през "черната дупка" и ако не потъна съвсем в нея, се пренасям на Мусала. Там е свежо, чувства се просторът и пак съм близо до космоса, моя космос, за който пише Уолт Уитман. Заменям свободата на тялото със свободата на духа и пак се гмуркам в него, защото той е безкраен като космоса. Жив съм, светът е в мен и аз съм в него, до безкрая...

Сега вече започвам да приличам на другите и разбирам защо Хайдн и Моцарт преди векове са знаели, че ще слушам техните хармонични звуци, писани за мен. Когато слушам божествения глас на Гена Димитрова и цялото ми същество е погълнато от него, забравям за недъга и страданието, за несъвършената си обвивка. Казвам си, добре че я имам, колкото и нестандартна да е тя. На този свят има и красиви мигове, за които си заслужава да се живее. Тези мигове не са малко. Те извират от любовта и обичта, от литературата, изкуството, от приятни занимания, от постоянно удовлетворяващия труд... Те са буквално толкова, колкото е и страданието. Важното е да се научиш да ги слагаш на везните.

Вече не се питам кое повече ми е навредило в моя дълъг живот - слепотата, която обхваща 42 години, или характерът ми. Безусловно - последното. Нали древните гърци казват, че той е съдбата. Щастливият характер има и щастлива съдба. Надписът на Аполоновия храм в Делфи "Човече, опознай себе си!" е едно от най-великите правила, чрез което ще намериш своето място в света и в живота. Когато знаеш на какво си способен, невъзможното няма да превръщаш в драма, няма да измъчваш себе си и другите и неусетно ще се вградиш в човешките взаимоотношения, което ще изпълни със смисъл и достойнство съществуванието ти, единственото, неповторимото, и ще те направи човек с голяма буква.

1995 г.

Обратно към съдържанието.

Книгата във файл karafezov.zip 164237 байта.

Обратно на страницата с текстовете.

Обратно на заглавната страница.
http://bezmonitor.com